Конгресът в Смилево

Конгресът в Смилево

Дамян Груев се отправя за родното си село Смилево – Трогателното му посрещане от населението – Кои делегати са участвали в конгреса

След срещата, която Дамян Груев има с Гоце Делчев в Солун, той се опъти за родното си село Смилево. Тоя град, където се съсредоточаваха всички нишки на конспирацията оттатък Вардара, беше отстъпил своето първенство на едно село. И то бе родното село на Груева: Смилево. Войводи с четите си напускаха своите планини и с усилени походи бързаха към югоизточните склонове на Бигла, където е разположено живописното село на прочутите дюлгери.

За Смилево пътуваше и Дамян Груев.

Сърцето на амнистираният подрумски заточеник отвикнало да се отдава на вълнения, бе обладано от странен трепет. Но мимолетните видения от миналото изчезнаха. Предстоящето голямо събитие, което го викаше сега в Смилево, изпълваше душата му с доволство. Той обичаше родното си село, с неговата прелестна планинска природа и с неговите жители – тия мияци, които трупаха благосъстояние с трудолюбието и зидарското си изкуство и у които Бигла превъплъти нещо от своето могъщо и волно дихание.

Не беше ли това знамение на Провидението? Не беше ли изборът на Смилево многозначителен символ на народния дух, възмъжал така бързо за най-големия подвиг?

Спирайки в Битоля, Груев има възможност да узнае кои ще са делегатите за Смилевскияг конгрес. Между тях имаше стари другари, имаше негови кръщелници в делото, имаше и негови ученици от битолската гимназия, които той, докато лежа в Подрум-кале, се издигнаха до ръководител и войводи. При спомена за Пандо Кляшев – най-младият от тях – тънката, едва уловима ирония, сгъната в края на устните му, се разшири в голяма истинска усмивка. После се изправи пред него високата, брадата фигура на прилепчанеца Петър Ацев. В Битоля му говориха с голям възторг и за някой си Парашкев Цветков от Плевен, България, хубавец и голям песнопевец. Свършил консерватория в Русия, назначили го за учител по музика в Битоля, където руския консул Ростковски го взел за възпитател на децата си. Един ден той зарязал гимназията и консулските деца и тръгнал с чета. Случката направила голяма сензация в града и между консулското тяло, на което Цветков бил добре познат. Сега Цветков бил районен войвода с главна квартира Смилевската планина, която той често огласявал с мелодичните си песни.

Вдъхновен от величието на народното дело, Груев се упътва за Смилево. Наближавайки селото, Груев и другарите му виждат чудна картина: хилядна маса се движеше из главния път. Червеният цвят, преобладаващ в носията на смилевки, се очертаваше във вид на изпъкнали петна върху виолетовия вечерен полумрак, наред с удължените цеви на четническите пушки. Въоръжени посрещачи се обадиха. Гръмовито «ура» разтърси простора и се поде от отзивчивите висоти на хубавата майка Бигла-планина. Войводи, четници, старци и невести, пристъпваха без ред да стиснат ръката на освободения апостол. Цяло Смилево с всичките си домочадия и с всичките си гости-конгресисти беше тук.

Всеки друг би заплакал от вълнение. Лицето на Груева само пребледня и езикът му, сякаш онемял, мъчно намираше думи за да отговори на шумните другарски приветствия и на разхълцаните от радост старци и жени.

Макар и твърде рядко, съдбата се показва щедра към мъчениците и самообреклите се борци и ги награждава още приживе с моменти на велика радост. Такъв момент преживя и амнистираният подрумски заточеник през тоя исторически ден в своето славно Смилево.

* * *

Изборът на Смилево за място на Окръжния битолски конгрес съвсем не бе случаен. Смилево е преди всичко географски център на отвъдвардарска Македония, почти еднакво отдалечен от всички гранични райони на окръга.

Съселяните на Груева съзнаваха, покрай честта, която им се направи, и всичката тежка отговорност от пребиваването на такова множество революционни първенци в тяхното село. Затова местното ръководно тяло начело със своя председател Георги Чуранов – един локален Груев – мобилизира цялото село и възложи на всички, мъже и жени, съответни задачи. Част от местната въоръжена сила вардеше денонощно цялата околност на час и половина разстояние, стотина души въоръжени смилевци бяха на крак вътре в селото. Това бе, така да се каже, непосредствена охрана на самия конгрес.

И конгресът заработи при спокойствие и пълна сигурност.

Заседанията се откриха на 17 април, стар стил, в обширния салон на Чурановия дом. Присъстваха 32 делегати, но продължаваха да пристигат нови и към края на конгреса числото им надмина 45 души. Груев представляваше Централния комитет, а Ан. Лозанчев, Г. Пешков и Георги п. Христов – Окръжния. Борис Сарафов участваше като ревизор на четите. Районите бяха представени по следния начин:

Битолският – от Георги Сугарев от Битоля, Паряшкев Цветков от Плевен, Никола Петров от Малешевско.

Демир-Хисарският – от Йордан Пиперката и Димитър Матлиев, охридчанец.

Крушовският – от Никола Карев и Иванчо (и двамата крушовчани).

Кичевският – от свещ. Тома Николов и от войводите Арсо, Янаки и Ванчо Мицков.

Прилепският – от Петър Ацев, Йордан Тренков и Тале Христов.

Ресенският – от Славейко Арсов от Щип, Ал. Панайотов от В. Търново и Велян Илиев от с. Смилево.

Леринският – от Ал. Папанчев от Сливен и Михаил Чеков от с. Екшису, Леринско.

Костурският – от Вас. Чекаларов и Пандо Кляшев.

Охридският – от Л. Групчев и Христо Узунов и двамата охридчани.

По предложение на Сарафов, за председател на конгреса се избра Дамян Груев. За секретари: Георги п. Христов и Парашкев Цветков.

На този конгрес делегатите дадоха доклади за състоянието на съответните им райони: къде колко пушки има и каква е боевата подготовка на четите и населението. Там се водиха разисквания и върху решението за вдигане на въстание, след което се реши как да се помогне на неподготвените райони, какво въстание да се направи, кога да се въстане, как да се използува времето за Въстанието.

Като върховна революционна власт се избра главен Щаб, натоварен да ръководи приготовленията до въстанието и действията през самото въстание. В Щаба влязоха: Дамян Груев, Борис Сарафов и Ан. Лозанчев, с евентуални заместници: Георги п. Христов, Петр Ацев и Лазар п. Трайков. Членовете на Щаба се избраха с явно гласуване, а заместниците им – с тайно.

Конгресът предостави на Щаба да определи, в споразумение с Централния Комитет и с другите окръзи, датата на въстанието, но в никой случай не по-рано от месец юли. Имаше доста неща, които трябваше да се подготвят. Борис Сарафов и Ник. Дечев изработиха «въстанически дисциплинарен устав» за правата, длъжностите и наказанията на въстаниците, десетниците, центровите и районните войводи. Предвидени бяха редица още неща все във връзка със самото въстание.

* * *

Докато заседаваше още Смилевския конгрес, в Македония станаха събития от извънредна важност. В Солун тъкмо в навечерието на конгреса, 16 април ст. ст., бе дигната във въздуха Отоманската банка от една група млади македонски идеалисти-революционери. Все около това време загина Гоце Делчев в с. Баница, Серско. Заседанията бяха на привършване, когато в Битоля, като отглас на солунските атентати, стана на 23 април голямото клане над християните. Същият ден, Георгьовден, турска войска се яви в село Цапари – едно от селата, които бдяха над сигурността на конгреса – за да го обезоръжи. Но селото даде въоръжен отпор. Води се цял ден сражение. Още същият ден войводата Георги Сугарев напусна заседанието, за да се яви в помощ на Цапари.

Как, кога и къде се решава датата на която да се вдигне Въстанието в Македония

След Смилевският конгрес Груев и Сарафов обикалят повечето от районите на окръга, започвайки от Охридско. те се движат с една чета от 20 души, наречена «щабна» чета и командувана от Дечев. А местните районни началства насочиха усилията си в три направления: дотъкмяване на въоръженията, организиране на въстанишки кадри; запасяване с храни, сол, лекарства и други припаси.

Разпределението на боевите сили се извърши веднага след Смилевския конгрес. Всички въоръжени работници бидоха разпределени на групи от по 7 до 10 души, начело с десетници. Групите образуваха селски чети със селски войводи, селските чети – центрови чети с центрови войводи начело. Селските и центровите войводи се назначаваха направо от районните началства. цялото обучение по районно се ръководеше от инструкторите, определени от Смилевския конгрес.

Запасяването с жито и други хранителни припаси легна върху самото население. Трябваше да се събере жито1 някъде по 45 оки на въстаник (Ресенско), другаде по за три месеци (Костурско). Разпоредбите бяха различни – да се смели цялото или една част от житото да се складира в селата и планините. Храната от полските села трябваше да се пренесе в планинските. Складирането започна рано, преди новата жетва, в едно време, когато прехраната на самото население в планинските околии е винаги мъчна. А сега бяха надошли и гурбетчиите от чужбина.

Наред с храната се складираше и сол. Из пазарите на македонските градове постоянно се търсеше още: гуни, опинци, джамадани, пояси, фанели, манерки за вода и пр. По-състоятелните готвеха и униформи.

* * *

За пръв плът между членовете на Щаба стана дума за датата на Въстанието на 1 юни ст. ст. По това време над с. Бабино, Демир-Хисарско, бяха се събрали тримата членове на Главния Щаб и Пере Тошев, наскоро пристигнал от България, като легален. Щабът държеше да се използват за подготовката колкото се може повече дни. Събитията, обаче, бързаха. След Смилевският конгрес Георги Папаичев и Васил Попов бяха вече загинали с по-голяма част от ленинската районна чета в с. Баница, Леринско, та стана нужда да се повери тоя район на Георги п. Христов. Парашкев Цветков се самоуби при едно сражение в село Могила. П. Танев падна в село Крапешница.… новините от Костурско след унищожаването на село Смърдеш, ставаха все по-тревожни.

Под впечатлението на тия факти и редица други обстоятелства, събралите се водители решиха Въстанието да бъде обявено на 6 юли стар стил. После, обаче поради предположението, че може да се получи помощ и отвън, Щабът реши да почака с обявяването на въстанието. Датата бе отложена. Това стана в село Кривени, Ресенско, през втората половина на месец юни. Сарафов и Груев заминаха за Приспата, Пере Тошев за Прилепско, а Лозанчев за Смилево.

Прехвърлили в Леринско, Груев и Сарафов наново се замислиха над положението, което ставаше все по-неудържимо. И на 1 юли, ст. ст. бидейки над село Буф. Леринско, те се съгласиха да не бавят повече Въстанието. Тогава, именно, те решиха Въстанието да се дигне па 20 юли (2 август по нов стил) на ден Илинден.

Решението се съобщи в Битоля, за да бъде препратено в Солун на Централния комитет и в София на Задграничното Представителство. Третият член на Щаба, Лозанчев, се присъедини към решението. Жребието бе хвърлено вече. Връщане назад нямаше.

* * *

На 9 юли ст. ст. Сарафов и Лозанчев пристигат в село Златари, Ресенско. Там те приготовляват едно кратко съобщение, написано с щабната азбука и подпечатано, до районните началства, че въстанието ще бъде провъзгласено на Илинден. Към средата на месеца бяха вече готови и подробни окръжни с указания за начините по които трябва да се води борбата, като се подчертаваше, че никакво разпущане на въстаниците не бива да става без заповед от Главния Щаб.

Тогава се приготви и следното, кратко, но пламенно с вяра и високи надежди, историческо

ВЪЗВАНИЕ ДО НАРОДА

Братя,

Най-сетне многоочакваният ден за разправа с вековпия ни душманин дойде вече.

Кръвта на нашите невинно загинали братя от турската тирания вика високо за отплата. Погазената чест на нашите майки и сестри иска възстановяването си.

Стига толкоз мъки, стига толкоз позор!

Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот.

Определеният ден, в който народа из цяла Македония и Одринско ще трябва да излезе явно с оръжие в ръка срещу душманите е 20‑ѝ юли 1903 година.

Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата. Упорствайте, братя, в борбата! Само в упорство и дълготрайна борба е спасението ни.

Нека Бог благослови правото ни дело и деня на въстанието.

Долу Турция! Долу тираните! Смърт на душманите!

Да живее народа, да живее свободата!

Целува ви братски: Щабът

Горното възвание, както и окръжното бяха хектографирани в село Боища, Ресенско, на 15 юли ст. ст. и разпратени веднага до всички революционни районни. Нито един екземпляр от окръжното и възванието, които бързи коне и куриери разнасяха по шестте кази на Битолския вилает, не попадна в турски ръце. Тайната бе абсолютно запазена. Това може да извърши само един народ, който е решен до смърт да извоюва свободата си.

ДЕКЛАРАЦИЯТА НА ВМРО ДО ВЕЛИКИТЕ СИЛИ

Един позив към въстаниците – Писмото на Щаба до Директора на Източните железници – Издаденото известие от Дирекцията

След като бе обявена датата на Въстанието – Илинден – Централният комитет на ВМРО счете за извънредно важно да отправи чрез задграничните си представители, до правителствата на великите сили, чуждестранния и българския печат следната

ДЕКЛАРАЦИЯ

Безнаказаните насилия на мохамеданите и систематическите преследвания на администрацията докараха християните от Македония и Одринско до необходимостта да прибегнат до една масова въоръжена отбрана. Те прегърнаха тази крайност, след като изчерпиха всички мирни средства, за да докарат намесата на Европа в духът на договорите, които уреждат положението на тия населения. Тая намеса остава и досега още като единствено средство, за да се отстрани злото и да се спре проливането на кръв. Понеже безрезултатните постъпки, предприемани досега от Европейския концерт, за да се подобри с палиативни мерки турският режим, доведоха само до едно усилване на мохамеданския фанатизъм и на държавния натиск – то остава очевидно, че тая намеса може да бъде ефикасно само, ако би имала за предварителен и непосредствен резултат:

1. Назначението, със съгласие на Великите държави на един главен управител християнин, който не е принадлежал никога на турската администрация и независим от Високата порта при изпълнение на неговите длъжности.

2. Установяването на един международен контрол, колективен, постоянен и ползуващ се с широки права на санкция.

Като довежда до знание причините, които предизвикаха отчаяния акт на въстаналите населения, както и мерките, които могат да спрат последствията му, Вътрешната организация отхвърля от себе си всичката отговорност и заявява, че тя ще подържа борбата до всецялото постигане на своята цел, като черпи енергия в съзнанието на своя дълг и в симпатиите на цивилизования свят.

Горната декларация е един великолепен исторически документ, образцов по форма и по съдържание. Написана с такт и далновидност. Тя не съдържа ни една нота, която би могла да уличи Организацията в български национален егоизъм. Дори името на отоманския суверен и не неговото правителство е пощадено от какъвто и да било оскърбителен епитет. Заедно с това се посочва и отговорността на великите сили, изтъквайки главната основа на започнатата борба – договорите. Само в тия рамки каузата на въстаналия народ можеше да разчита на симпатиите на цивилизования свят.

За да се види колко много старателно Главният Щаб се е стараел да избегне всичко, което би могло да опетни борбата и да послужи в ръцете на многобройните врагове като оръжие против самата нея, в един от позивите, отправен към въстаниците, между другото се пише и следното:

Ние дигнахме оръжие против тиранията и безчеловечието, ние ратуваме в името на свободата и человещината; прочее, нашето свето дело стои по-високо от всякакви народни и племенни различия. Поради това ние считаме свои братя всички страдащи в мрачното царство на султана. Като нас, българите, страдат и власи, страдат и самите турски селяни. Заради това заповядваме… 5) Бранене на християнското население, включая и чуждите поданици и 6) Запрещава се да се напада мирното турско население и да се посяга на турски жени, деца и старци.

Имайки предвид отражението сред чуждия свят от динамитните атентати, но принудена да си служи и с това оръжие за да парализа функционирането на съобщителните средства в европейските вилаети на турската империя; Главният Щаб в навечерието на Илинден изпрати до директора на Източните железници следното писмо:

Господине Директоре,

Главният Щаб на Македоно-Одринския Революционен Комитет има чест да съобщи на Почитаемата Дирекция на Източните железници, че той реши да почне днес въстанието в името на свободата на християнското население в Македония и Одринско против турския режим, който от пет века не само не признава най-елементарните човешки права, но не показва и не дава ни най-малката гаранция за живота, имота и честта на християнското население, което вследствие на тоя режим дойде до последна крайност и се вижда принудено да прокламира борбата на кървавия си неприятел с вика «Свобода или смърт!»

Тъй като Въстанието по абсолютна необходимост ще бъде придружено от някои атентати по железните пътища,

казаният Щаб по човешки дълг предупреждава почитаемата Дирекция да бъде благоразумна и да не допусне през тия дни жителите на страната да пътуват по Източните железници, за да не станат невинни жертви.

Благоволете да приемете, Господин Директоре, уверение в дълбокото ни почитание.

Членове на Главния Щаб: Д. Груев, Б. Сарафов, А. Лозанчев.

Веднага след като получи писмото па Главния Щаб, Дирекцията на Източните железници издаде следното известие:

«Обявление. Дирекцията на Източните железници предупреждава г. г. пътниците, че не гарантира снгурността на пътниците по линията Солун-Битоля.»

Тези прояви на разум и добра воля от страна на ръководните лица в Революционната организация които поведоха потиснатият народ към открит бунт, не останаха без резултати, въпреки истериката и клеветническия поход предприет от някои заинтересовани балкански съседи на Македония.

И така, след дълга, упорита и непрестанна подготовка поробеното население в Македония вече беше готово за часът на разплатата, един час чакан с велика надежда за осъществяването на една съкровена мечта: свободата.

И той дойде на 20 юли (ст. ст.) – 2 август (н. ст.) хиляда деветстотин и третото лето.

Общ изглед на славното Смилево.