Илинден 1903 — 1953

Църквата и свободата на Македония

Балдахина в черквата на манастира «Св. Ив. Бигор»

Българската православна църква в Македония игра важна и историческа роля между населението. Тя бе закрилница не само на светата ни православна вяра, но и на живото българско съзнание между селяни и граждани из цялата македонска земя. Църковните деятели ясно схващаха своите задачи в Македония, която бе поробена политически и духовно. Зовът на атонския монах Отец Паисий не бе зов в пустиня; той пробуди и поведе към борба всички съзнателни българи.

Една от най-важните задачи на църковните деятели бе да се затвърди българското национално съзнание между народа. Гръцката патриаршия, която работеше в съюз с турските административни власти, не се спираше пред нищо, за да погърчи македонските българи. Интриги, клевети, подкупи, дори убийства бяха в реда на нещата. Положението бе стигнало някъде до там, че църковните деятели от някои места бяха готови да се откажат от православието, но да запазят българското си име и чест. те считаха, и твърде правилно, че преди всичко българската народност трябва да бъде запазена и затвърдена, защото изчезне ли народностното съзнание у един народ, той сам ще се заличи от историята. Заедно с него изчезва и неговата църква.

И за да не стане това кукушани през 1859 година бяха готови да приемат папата за свой духовен глава, при условие, че той ще назначава българи за свещеници и епископи и че богослужението ще става на български език в техните църкви. Благодарение намесата на Иларион Макариополски и Димитър Миладинов кукушани се отказали от проектираната уния с папата

Примерът на кукушани е един важен исторически факт Той подчертава много очебийно колко голямо значение, още преди близо сто години, тогавашните наши църковни деятели са отдавали върху своето българско народностно съзнание. И този факт историята зарегистрира много години преди създаването на третото българско царство. Така че никой не може да хвърли упрек към македонските българи, че са били повлияни от пропагандата на България. Султанският ферман от 1870 година за учредяването на българската самостоятелна църква бе също продукт и на усилията които сложиха в общата борба и македонските българи. И този важен факт историята зарегистрира преди България да имаше независим държавен живот.

При събитията които се развиват по-късно и стигат до днешни дни, ние виждаме как църквата със своите народни свещеници винаги е заемала своето място не само в легалните, но и в революционните борби на Македония. Легалните църковни деятели са безбройни. Но между тях изпъкват и незабравимите фигури на свещеници, протойереи и архимандрити, които било направо, било по околен път са били съучастници в огромния революционен подем на Македония, кулминацията на който е Илинден.

На революционния хоризонт на Македония се откроява фигурата на свещ. Христо п. Христов от Крушово, който още през 1880 година взима активно участие в Охридското съзаклятие. Той участва в тайното заседание в Слепченския монастир. Заради тая своя дейност той бива изпратен на заточение в остров Родос.

Преди него пък, от Якоруда, Разложко, излиза свещ. Филип Стоянов, който още през 1876 година се проявява като революционен деятел, бива заловен, измъчван и затварян. Освобождава го амнистията, дадена от Абдул Хамид при възкачването му на трона.

Още по-рано пък, виждаме фигурата на Архимандрит Харитон Карпузов от с. Либяхово, Неврокопско, който застава начело на народната борба още през 1870 година. Бива пращан на заточение в Мала Азия. Той е дядо по майка на Борис Сарафов.

От създаването на ВМРО през 1893 година до Илинден, а и след Илинден до последно време участието на духовните ни водители в революционната борба става все по-голямо. Църквата бе мястото, където често пъти местни или околийски войводи и агитатори често държаха пламенни слова за бунт срещу тиранията. Местният селски свещеник бе в много случаи лицето пред което борците даваха клетва за вярност. Той освещаваше революционните знамена, той поддържаше бодро национално българско съзнание у народа. И подобни свещеници често през деня са служили с кръст в ръка в църква, а нощем са взимали пушката и право в планината при четата. Да се изредят всички тези наши църковно-народни дейци е невъзможно, но тук ще споменем имената на някои от по-изтъкнатите такива.

Свещ. Кръстьо Стефанов от с. Орланци, Кичевско, стар учител и свещеник. Противник на сръбските злобни домогвания и затова отровен от сърбите през 1912 година.

Свещ. Стамат Георгиев от с. Бугариево, Солунско, виден народен и църковен деятел. Убит от гърците през 1904 година.

Свещ. Наум Мечкуевски от с. Мечкуево, Щипско, голям противник на чуждите домогвания. Бори се и срещу сърбите. Заловен, той бива жестоко бит. Сърбите запалват къщата му, дето изгарят живи четири души от фамилията му.

Свещ. Иван Мицев от с. Владимирово, Малешевско, революционен деец срещу турци и сърби.

Свещ. Ил. Чонев от Крушово, учител и революционен агитатор с кръст в ръка, за да проповядва словото на свободата.

Прот. Ив. Д. Шишков от с. Зрелци, Костурско, става активен революционер. Лежи 5 години в затвор. Активно участва в Илинденското въстание. През балканската война е бил в Гевгелий, дето сърбите жестоко са го изтезавали.

Свещ. Лаз. Замфиров от с. Преот, Щипско, става член на ВМРО през 1895 година. Бива затварян и осъждан няколко пъти, но никога не се отчайвал.

Иконом Григорий п. Димитров от с. Неготино, Тиквешко. Пратен бил в българската църковна община в Костур още през 1902 година. Там гръцки агенти на два пъти се опитали да го убият, но въпреки всички неволи, той остава в Костур до 1905 година. След Илинденското въстание през негови ръце са минали голяма част от помощите, които се раздавали на пострадалото население. Прощава се с костурчани като последен сиромах.

Свещ. Георги Ив. Гелев от с. Острово, Воденско, бил четник в четата на Кара Ташо.

Дякон Евстатий от Крушово по народност влах. Пада убит през време на Илинден, когато се е бил заедно с всички в защита на града.

Свещ. Владимир Живков от Щип? Другар на Гоце Делчев и Мише Развигоров. Заловен от Турците през време на обезоръжителната акция от 1910 година, той бива мъчен и, за да прекрати мъките си, се самоубил.

Свещ. Алексаидърр Захариев от Щип, Бил е архирейски наместник в Гевгели, Воден. Заемайки същата служба в Куманово, той е бил убит през 1905 година от наемни сръбски оръдия. Три дни чаршията на града е била затворена в знак на протест и траур за скъпата жертва.

Йеромонах Софрони, игумен на кичевския монастир «Пречиста». Революционер, убит от сърбите през 1913 година, понеже не им предавал монастира.

Йеромонах Партени, игумен на бигорския монастир «Св. Иван», реканско, убит от сърбите през 1914 година, понеже не искал да подпише декларация, че е бил сърбин.

Свещ. Овенти Фърчовски от Галичник, български архиерейски наместник. Здрав българин и борец за правда. Сърбите го залавят и хвърлят от една висока скала в подножието на която после бил намерен мъртъв с раздробени кости.

Свещ. Ив. Аврамов Чупаров от с. Папрадища, Велешко, член на ВМРО. Води борба срещу сръбските чети в Азот. На 16 юни, 1913 година, сърбите го залавят, насичат на парчета и го хвърлят във Вардара.

Случаят с Архимандрит Евлогий от Битоля, когото гърците удавиха в солунския залив, описваме на страница 139 на настоящата книга.

Списъкът на онези български духовни водители от Македония, които се бориха, страдаха по затвори и заточения за език и вяра, е безконечен. Защо и те, както революционните ни апостоли, бяха готови да се пожертвуват? Защото служиха еднакво предано, еднакво вярно на едно и също народно дело – делото за свободата на Македония. Това дело не е свършено още. То продължава.

От делата, обаче, на църковните дейци и водители днешното поколение може да получи голяма поука. Особено ценни завети са оставили нам историческите примери. Постъпката, например, на кукушани, които предпочетоха да пожертват вярата си, за да запазят езика, народността си, има своя дълбок смисъл. Те знаеха, както и другите църковни дейци, които ги последваха, че основата на всичко е националното българско съзнание. Изчезне ли то, изчезва всичко.

С оглед на миналата наша история и традиция, днес и нашите българо-македонски православни църкви на този континент се развиват по същия път. Свързани с българското име, нашите църкви са създадени и поддържани на национална почва. Това е основата им. Затова, макар тези наши църкви да не са големи, богати и красиви като църквите на другите религии, ние ги обичаме, пазим ги, защото са наши, български. Ако беше иначе, нашата патриотична и религиозна емиграция можеше да се разпилее из други, по-хубави, по-удобни църкви и там да намери задоволение на религиозните си нужди.

А за да се крепи здраво нашето народностно българско съзнание, за да бъде здрава основата на нашите църкви, главната роля в това отношение играе М. П. О. Тази наша народна родолюбива организация води борба срещу явни и тайни врагове, за да се запази нашето българско национално съзнание. Тя е винаги на челно място там дето трябва да се води борба в това отношение. И затова може да се каже, че основата на основите на българо-македонските ни православни църкви е родолюбивата емиграция, обединена и стояща твърдо на поста си около МПО. Истинският, родолюбец поддържа с еднаква енергия и еднаква щедрост както народното дело на МПО, така и църквите. Да се раздели едното от другото би значило едно и също тяло да се разсече на две. Това само враговете желаят.

Илинденци пазиха свето и народното и църковното дело. Онези, които почитат искрено илинденци трябва същото да правят и днес.