Галерия на Безсмъртните

ДАМЯН ГРУЕВ

«Груев бе жив и ясен ум, с остър усет за действителността, чевръст в своето слово с много гъвкав похват за практическа работа. Неговата агитаторска способност бе безподобна. Беседите му блестяха със здрав смисъл и хумор. Никой не влиял с ума си колкото него. Само така се обяснява необикновеното влияние на тоя революционер – който не бе войвода».

С горните думи Симеон Радев рисува качествата па Дамян Груев. Роден в славното и китно село Смилево, Битолско, през 1871 година, Даме изпъква като незаменим великан в борбата на македонския народ за свобода и независимост. Той е един от основателите на ВМРО и член на първия Ц. К. през 1894 год. «От тая дата нататък – пише пок. проф. Мелетич – Груев е неуморим апостол, нов Левски, който не престава да убеждава, да поучава и да посвещава нови привърженици».

През 1894–95 година Даме учителства в гр. Щип, където се запознава с Гоце Делчев, който също пристигна там. Дружбата между двамата, искрена и вярна, дава тон на македонската борба. В Щип Груев върши грамадна агитаторска дейност, като същевременно напътства образуваните революционни комитети, устройва канали, дава съвети и прочее. По-сетне Даме предприема обиколки из цяла Македония, за да разшири навсякъде мрежата на организацията.

На 6 август, 1900 година, Даме бива заловен и хвърлен в Битолския затвор, където е прекарал до 1902 г. Макар и в затвор, Даме е бил в постоянен контакт с дейците от революционната организация. През решетката той е имал свиждания с много от тях и така, макар и ограничен, той е могъл да бъде осведомен за всичко, което става. От Битоля турската власт го изпраща, на заточение в Подрум-кале, Мала Азия. Там той заварва и други македонски дейци като Д‑р Христо Татарчев, Пере Тошев, Христо Матов, които били изпратени на заточение в началото на 1901 година. През 1903 година, преди Великден, турците дават амнистия и Дамян Груев бива освободен.

Още с освобождението си Даме отива в Солун, където научава за взетото решение за обявяване Илинденското въстание. Битолския окръжен конгрес избра Даме за член на главния въстанически щаб. Като такъв той вижда как пуква първата пушка в родното му село Смилево и как народа с пламък в душата се хвърля в неравната борба с врага. След въстанието Даме не напуска Македония, а остава между народа за да го утешава и да закрепи, доколкото се може, организацията. Повече от всякога том е убедителен. И не само утешава народа, но и му вдъхва нова вяра, нова надежда за бъдещето.«За големите работи казвал гой – трябват големи сили. Свободата е голямо нещо; тя иска много жертви».

Така в продължение на три години Дамян Груев непрекъснато се движи между народа, за да крепи неговия борчески дух. На 23 декември, 1906 година, бидейки в Малешевско, той бива открит от една турска потеря и при завързалото се сражение Дамян Груев пада убит, заедно с двама свои верни другари.

Архиепископ Теофилакт, по народност грък, в житието на Климент Охридски, писано в края на 11‑и век, за св. св. Кирила и Методия казва:

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ

«С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната на рамо светла манлихера Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.

«Китка тъмно кестенови коси се подаваха над високо чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож, при най-малката тревога. Правилен римски нос, поизвит над големи мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелстваха, може би, за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в основата си. И в този си вид беше самия Гоце – в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело в целия свой живот…»

Така поразително точно характеризира Гоце Делчева големият български поет и революционер П. К. Яворов, който познаваше Гоце Делчев много добре, защото бе се движил с него и бе делил с него скърби и радости.

Роден в гр. Кукуш, източна Македония, на 23 януари, 1872 година, Гоце Делчев завършва трети клас в българското училище в Кукуш, след което продължава образованието си до пети клас в българската гимназия в Солун. Там той проявява дарбите си на водител и борец. След това постъпва в софийското военно училище като юнкер, но там не устоява за дълго. Македония, тази страдална негова родина, постоянно го зове на сън и наяве. И той решава да посвети живота си на нея.

През 1894 година той е вече български учител в Щип. Там той се запознава с Дамян Груев «разпален и красноречив бунтовник», сближава се с него толкова много, щото заедно почват да обмислят плановете за дигане народа на бунт за свобода. Гоце работи като учител и апостол. Основава комитети, убеждава хората да станат борци, често пътува до София и други места, за да влиза във връзка с други революционери, между които и арменските борци за свобода.

Скоро името на Делчев става известно из цяла почти Македония. Той е жива легенда. Турската власт го търси под дърво и камък, за да го залови жив. Султанът дава 2,000 лири за главата му, но Гоце – пламък и огън между народа – неуловим. За да снабди народното дело със средства, Гоце отвлича богати турци за откуп, какъвто е случая със струмишкия Назлъм-бей, когото дига от къщата на един черкез в с. Буковец, Кочанско.

През 1903 година Гоце се движи с чета и турската власт трепери от него. Той е вече войводата, когото цял народ» възпява със своите пленителни песни, войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, золум да не сторват – и пашите слушат. На 2 май, 1903 година, Гоце се отбива в село Баница, Серско, дето престоя два дни. Но тук зло око го открива. Селото и къщата където Гоце е отседнал, биват заградени. Почва сражение. И тук великият, неуморният, легендарният Гоце пада убит от куршум в гърдите.

За дълго време костите на Гоце Делчев бяха съхранявани от неговите другари – илинденци – в канцеларията на илинденската организация в София. Но преди Няколко години софийските комунисти предадоха саркофага с костите на Делчев на сърбо-комунистите в Скопие. Въпреки това ново и чудовищно предателство в историята на нашия народ, духът на Делчев е жив. Той не може да се предава и продава. Този бунтовен дух бди днес над измъчената македонска земя и чака денят на разплатата.

ПЕРЕ ТОШЕВ

Един от основателите на ВМРО, Пере Тошев остава светло име в историята на македонския народ за свобода и независимост. Роден в Прилеп през 1865 год. първоначалното си образование той добива в родния си град, след което постъпва през 1882 година ученик в солунската българска гимназия, дето учи до 1885 година.

Като ученик в Солун Пере Тошев е бил отстранен от гимназията и поставен под полицейски надзор, понеже местните власти заловили в гимназията една христоматия от Ив. Вазов и К. Величков. Поради това Тошева е бил принуден да замине за България, където през 1886 г. постъпва като ученик в Пловдивската гимназия.

По време па сръбско-българската война от 1885 год. обявена от крал Милана, Пере Тошев се записа доброволец в българската армия. Той се отличил при боевете около Пирот и, заради показаната храброст, бил награден с военен орден.

Познанството на Пере Тошев с Дамян Груев датира от 1892 година, когато и двамата с учителствали в Прилеп. Следната година Пере е бил назначен за учител в Скопие. От 1894 година до 1898 година той учителства в Битолската мъжка българска гимназия, където служи на народните интереси с присъщият на неговия темперамент идеализъм.

От 1898 до 1901 Пере е в Солун от където заедно с Даме ръководят революционното дело в Македония. След избухването на първата «солунска афера» той е бил арестуван и осъден на заточение в Подрум-Кале (Мала Азия), където е престоял близо две години.

«Пере Тошев пише г. Симеон Радев, е един от най-големите македонски дейци най-неизвестният. Той живя в самота и умря незабелязано. Неговият тих и меланхолен образ е, обаче пълен с рядко и скъпоценно очарование. У никой от съратниците му вътрешният живот не бе тъй чист, съсредоточен и изобилен с нравствено богатство, както у него».

По време на Илинденското въстание Тошев е взел най-живо участие като ръководител на Мориовският район. След потушаването на въстанието, той остава в Македония за да крепи духа на населението. По-късно, през 1908 година Пере Тошев отива в Солун, където заедно с покойния Антон Страшимиров взима дейно участие в описването на в. «Конституционна Заря»

От 1910 до 1911 г. Пере е училищен инспектор в Македония. По това време той пада тежко болен и заминава за София, където е преживял големи страдания. И за да не бъде товар на околните му близки, той внезапно решава през пролетта на 1912 година да замине за Македония.

Но, уви, Пере не можа да достигне отново родния си град. Причакан от наемни убийци той бива убит на пътя между Градско и с. Дреново С неговата смърт Македония загуби много, защото, както се е изразил А. Страшимиров, Пере Тошев бе съвестта на Македония.

ХРИСТО МАТОВ

Роден на 10 март 1872 г. в Струга, Македония, Христо Матов бе по-скоро предопределен за професор, но както много други синове на Македония посвети изцяло живота си на революционното дело за свобода и независимост. Нему той посвети всички свои сили и дарования, извоювайки мястото на един от първите идеолози на македонското освободително движение

Бидейки директор и учител на четвъртокласното българско училище в Серес, Матов написва филологическата студия «Ударението в западно-българските говори», която се публикува в Сборника на министерството на народното просвещение в София.

По късно, бидейки директор в Скопие, Христо Матов узнава за основаването на ВМРО, възприема идеята и се отдава всецяло да служи на нея. Там той образува и първия революционен комитет и почва да издава хектографен революционен лист.

От тогава нататък биографията на Матов, подобно биографиите па Груев Делчев и Тошев е и история на македонското освободително дело. Поради болест в гърдите и недостатък в ходилата Матов не можа, колкото и много да желаел това, да вземе участие с оръжие в ръка в борбите. Но като член на Централния комитет на ВМРО и като задграничен представител, той има неоценими заслуги: той бе мисълта и голямата ръководна сила на организацията. С перо и устно слово той действаше на интелигенцията и посредством нея на масите. Но той бе достъпен и за простите четници. Три пъти бе Матов хвърлен в затвор, последният път отива на заточение в Подрум-Кале, Мала Азия.

През 1905–1906 година Матов написа бележитото си съчинение «Въстанишки действия». Чрез този свой труд той подробно анализира бойните действия на четите, проучвайки революционните действия на други народи, които със се борили по революционен път за своето освобождение. Вън от това той е написал и други брошури, памфлети и статии, които носят заглавия: Принципите на ВМРО; Какво бяхме и какво сме; По администрацията на ВМРО; Революционни акции, Македонското революционно право; Писма от Македония и пр.

Матов се отличаваше с твърдост в убежденията си и ги отстояваше с достойнство до край. Със своята честност и прямота той запази до край обаянието си на силна личност сред приятели и противници. Онова, което той писа преди 48 години, в много отношения има стойност и днес. Герилната борба, която през последната война бе изтъкната като военна тактика, Матов анализира специално за Македония още през 1905 година. Каква дълбочина на мисълта и какво вещо познаване на материята, която е третирал!

Матов почина на 10 февруари 1922 година в София. Той остави голямо име и дълбока бразда в нивата на македонското освободително движение.

Първата българска печатница е била основана в Солун, столицата на Македония. Неин управител е бил българският писател архимандрит Теодосий Синаитски, родом от гр. Дойран. Печатницата е работила от 1838 година до смъртта на Теодосия през 1843 г.

БОРИС САРАФОВ

Следващата биография и характеристика на Сарафов е дадена от покойния професор Люб. Милетич

Борис Сарафов, роден на 1872 год. 12 юли ст. ст. в село Либяхово, Неврокопско, бе свършил шести клас на солунската българска гимназия, когато в 1890 година постъпи във военното училище в София, отгдето излезе млад офицер в 1893 година. През следващата година Сарафов, под влиянието на Трайко Китанчев, се запознава с македонското освободително дело и толкова се увлича активно да работи за него, че сетне тази идея го е ръководила до края на живота му.

Той се отличаваше с необикновен жив темперамент и не по-малко жива, творческа фантазия, източник на много негови смели подвизи, какъвто бе походът му до град Мелник, в който на 12 юли, 1895 година той с една чета от 65 души влезе посред бял ден, въпреки турския гарнизон в града.

Сарафов бе хубав строен мъж, весел и словоохотлив, често духовит събеседник. Когато се касаеше да намери какъв годе изход по важни работи за делото, Сарафов беше твърде изобретателен. Той не можеше дълго да бездейства, за него нямаше безизход – скоро той биваше готов с нов, спасителен план.

Върху Сарафов силно бе повлияла и личността на Гоце Делчев с когото той за пръв път се срещна в 1896 год. когато двамата се зарекли да почнат нелегална дейност – да станат «горски царе».

През 1900 година Сарафов крои големи революционни планове и за да се сдобие с потребните средства и да спечели за македонското дело съчувствие в чужбина, той предприема пътувания в Русия, по западна и средна Европа, поради което неговото име стана известно и вън от България.

След въстанието предприето от генерал Цончев през есента в 1902 год., в което Сарафов не взе участие, положението в Македония бе неудържимо. Към средата на януари 1903 година в София пристигна Иван Гарванов да съобщи, че тайният революционен конгрес в Солун току-що е взел безвъзвратно решение, щото през пролетта да се дигне общо македонско въстание. Тогава Сарафов в споразумение с Гарванов, решава да замине за Македония, за да вземе лично участие във въстанието. Тук Сарафов развива усилена организаторска дейност и участва в Смилевския конгрес на 17 април, 1903 година в който бива избран за член на главния въстанически щаб заедно с Дамян Груев и Анастас Лозанов. В самото въстание, прогласено на 20 юли, Илинден, Сарафов лично ръководи борбата, а след потушаването му той заедно с Груев спомага да се успокои народът и през октомври се връща в България.

След нещастния край на Илинденското въстание, в Серско се обособи известна група начело със Сандански, която, осъждайки действията на противниците си, започна да ги съди и наказва, та на 10 декември, 1907 година Сарафов падна заедно с Гарванов от ръката на изпратения от санданистите убиец – Тодор Паница.

ИВАН ГАРВАНОВ

(Според биографията на професор Л. Милетич)

Между дейците за освобождението на Македония от турско иго, които се отличиха ст. твърд характер и решителност, безсъмнено Иван Гарванов заема твърде видно място.

Гарванов бе начело на Централния Македонски Революционен комитет в Солун през 1902 година, когато се подготвяше Илинденското въстание. В едно историческо заседание на Ц. К. станало на 1 януари, 1903 година в Солун, в присъствието на делегати от революционните македонски райони, биде взето под председателството на Гарванов съдбоносното решение: да се провъзгласи през пролетта още същата година всеобщо въстание.

Иван Гарванов е роден в Стара Загора на 23 декември 1869 година. Баща му, Георги Иванов, богат търговец, е бил убит от турците – на третия ден след като Сюлейман паша в Руско-турската война навлезе в Стара Загора и предаде на сеч завареното там българско население. Тогава турците са убили и дядо му и чичо му на Гарванов, а той сам се спасил с майка си и по-малкия си брат, като избягали в Габрово.

Средното си образование Гарванов получи в Стара Загора и Пловдив и след едногодишно учителстване той постъпил във висшето училище в София да следва по физика и математика. На 1893 година, когато свършил курса на Висшето училище, Гарванов заминал за Виена, за да се усъвършенства по специалността си, дето престоял две години. От Виена се върнал в Стара Загора, дето се срещнал с А. Тошев, тогава учител в Солун, дошъл си на ваканция. Тошев го надумал да иде в Солун, дето имало нужда от учител по физика. Гарванов склонил.

През 1896 година дошъл в Солун в качеството на инспектор Д. Груев, с когото Гарванов е бил съученик във висшето училище, но по македонския въпрос малко бил осветлен. Гарванов не е знаел що работи Груев, който е вече издавал в Солун литографен революционен вестник. Веднъж Груев поканил Гарванов да вземе участие в борбата, но само издалече, като го попитал: «Готов ли си да мреш за Македония?» Но Гарванов все още стоял на страна. Сетне Гарванов идва до идеята да основе нова организация «братство». Но скоро се убеждава, че е на крив път, подава ръка на Ц. К. и «братството» престава да същества. Подир солунската афера, избухнала в януари 1901 год. Гарванов още повече взима присърце делото на Вътрешната Революционна Организация и най-сетне след много перипетии, застава начело на Ц. К. като председатели. Твърда воля и лична храброст Гарванов бе показал вече много пъти.

Гарванов не можа да дочака Илинденското въстание, защото втората солунска афера на 16 април 1903 година, след атентатите против французкия параход «Гвадалкивир» и Отоманската банка в Солун, повлече и Гарванов в затвора и оттам на заточение осъден на 101 година затвор. След потушаването на въстанието последва амнистия през 1904 година и Гарванов биде помилван и се завърна в България. Тук той изново и сякаш с възродена енергия се залови със скъпото народно дело. Към него се обръщаха от много страни във вътрешността на Македония за съвет и съдействие и той упражняваше от ден на ден все по-голямо влияние като ръководна личност. Но групата на Сандански взе престъпното решение да посегне върху Борис Сарафов и Иван Гарванов и го извършиха на 10 декември 1907 год. Гарванов и Сарафов загинаха в София. Това посегателство предизвика тогава всеобщо дълбоко възмущение в цялото българско общество. Загиналите народни дейци бидоха оплаквани от всички.

ХРИСТО УЗУНОВ

Христо Узунов е един от бележитите македонски революционери, паметта на когото се помни от цяла Македония. Роден на 22 октомври 1878 година в Охрид, Узунов завършва четвърти клас в родния си град, след което постъпва в българското педагогическо училище в Солун, което завършва през 1896 година. Охридчани веднага го назначават учител в едно от своите български училища, където е преподавал в продължение на 4 години, проявявайки същевременно активна народополезна дейност.

Във връзка с екзекутирането на прочутия шпионин предателя-сърбоман Д. Гърдан, Хр. Узунов е бил арестуван и прекарал в затвора 9 месеци. Поради застъпничеството на неговите съграждани, той бива освободен през 1899 година. Веднага след това Узунов започва да обикаля охридските села за да учи народа как да се бори за свободата. Неговия дом става център на организационните работници от града и околията. Името му и специално прякора му, Дуле, стават известни на всички.

През 1901 година охридчани назначават Узунов пак за учител, но това решение не било изпълнено поради клеветите на гръцкия владика пред турските власти. вместо това той бива арестуван наново и изпратен да лежи в Битолскин затвор. След една година той бива амнистиран и заминал за Струга, за да се види с майка си. Три дни след това той постъпва в местната чета. Като районен началник на Охридско и Дримколската област Узунов оставя незаличими спомени между населението.

Идва въстанието от 1903 година. Узунов командва всички боеви сили на района. На 13 септември с. г. по-малкия му брат загина в сражение с турски аскер в което участвал и Христо.

След въстанието Узунов остава в района си, за да крепи духа на народа. През 1904 година той е вече главен ръководител на голяма част от Втория революционен район. Лошата съдба не даде, обаче, възможност на Дулета да развие напълно своята дейност.

На 24 април, 1905 година, той отишъл с четата си в село Цер, за да отърве местното население от един отред турски аскер, който вършел големи золуми. Узунов и четата му завързали сражение с турските войници. Той и другарите му след като свършили патроните си, решили да се самоубият, за да не паднат живи в ръцете на врага. И така юначно всички загиват, оставайки в революционната история на Македония една от най-светлите страници.

Преди да си тегли куршума, Узунов написал писмо до многообичната си майка, в което между друго е писал: «Нашата идея ще се осъществи – ето защо умирам спокоен… Моля нарочно поздравете милата ми майка, която никога не е излязла от ума ми… Нека ми прости, че с нищо не се е зарадвала на мене… Бъдете искрени и пазете основните закони на Организацията».

Народът не забрави паметта на Узунова. Той съхрани името му в душата си, като го обезсмърти и с една революционна песен, известна по всички кътове на македонската земя.

* * *

ЛАЗАР п. ТРАЙКОВ

(Следващото описание за Лазар п. Трайков е напечатано в «Революционен Лист» брой 4 от 7 октомври 1907 година)

В последните дни на октомври 1908 година, една голяма стройна глава личеше закачена на хюкюматската врата в гр. Костур – цяла обляна в кръв и с две черни дупки в челюстите, през които бе минал вражески куршум, Това бе главата на Лазар п. Трайков, един от ръководителите на Костурския район до и през въстанието. Раната във вилиците бе получил в сражение при село Пчанища, Мориовско на 9 септември с. г. а главата му бе откъсната от трупа не от турски ръце, а от Коте от Руля.

Коте това име тясно свързано с историята на революционното дело в Костурско, е бил злия демон на делото в този край. Човек лишен от всякакво образование и съзнание за дълг, съдружник на разбойниците и сам харамия на младините.

Лазар п. Трайков загина в разцвета на младините си – едва 27 годишен. Родом бе от юнашкото село Дъмбени: образованието си е получил в солунската българска гимназия, курса на която е свършил през 1898 година. На революционното дело се бе посветил още като ученик. През ваканционните месеци той кръстосваше костурските села като апостол. и създаде първите революционни комитети в Костурско.

Покрай ореола на активния ратник, на героя, неговата памет е украсена с венеца на страдалец-мъченик. Цели четири години той лежа в Корчанския затвор, откъдето излезе в началото на 1903 година, за да залови гората През Илинденското въстание е бил член в ръководното тяло на района и взел участие в много сражения, най-кървопролитното от които е онова при село Дъмбени, което покойника е възпял. На 9 септември, след наплива на турските пълчища в Костурско, Лаз. п. Трайков, начело на голяма чета от 400–500 души, потегли за Мориовско и в първите дни на м. септември даде при село Пчанища продължително сражение, дето е бил тежко ранен в челюстите.

Връща се тогава с четата си в Костурско, а там през това време много села бяха разорени и жените и децата пръснати из горите. Тук п. Трайков се среща с Коте, който му обещал да го прикрие в оцелелите села в неговия район и да му изцери раната. Това, обаче не останало тайно на Каравангелис и последния настоятелно изисква от Коте главата на прочутия баш комита. И Коте я отсича и му я изпраща бакшиш.

Тоя трагичен край на народния любимец още по-дълбоко запечати името му в народната душа и костурското население тачи в него своя пръв и най-голям учител.

В големият тухлен надпис на охридската църква «Св. София» от 1317 година охридският архиепископ Григори е посочен като духовен наставник на българите (мизийциге), които като главно население, влизаха в пределите на неговата архиепископия, именно Охридско, Македония и др.

Д‑Р ХРИСТО ТАТАРЧЕВ

Д‑р Христо Татарчев бе роден през 1886 год. в гр. Ресен, Македония. Произхожда от видна и уважавана българска фамилия. Основното си образование добива в българското училище в Ресен и Охрид, след което отива да завърши българска гимназия в Пловдив и Стара Загора. Като ученик той наблюдава непосредствено вълненията на българите в Източна Румелия тогава, както и революционното решение на народа да се присъедини към княжество България през 1885 година.

После родителите му го изпратиха да учи медицина в Цюрих, Швейцария. Там престоя 2 години и после отива в Берлин, където завършва с отличие медицината.

В това време у младия лекар ясно се оформяват идеите за освобождението на поробената му родина Македония. Той гори от желание да служи на народа си. Затова младият Д‑р Татарчев се връща в Ресен, престоява малко при родителите си и отива в Солун, където се установява на лекарска практика. Тук той се запознава с Дамян Груев, който бе започнал вече тайното дело. Д‑р Татарчев става член на тайния кръжок в Солун през 1893 година. На следната година е станало освещаването на българската църква в Ресен «Св. Кирил и Методи». По този случай тук се събират тайно около 15 души посветени в революционната идея труженици. Избира се първият Централен Комитет на ВМРО, начело на който, като председател, застава Д‑р Татарчев, а Дамян Груев секретар.

От Ресен първите дейци се пръсват из различни краища на Македония, за да основат нови революционни комитети. Д‑р Татарчев прави срещи и събрания и, под претекста, че преглежда болни посещава много градове, където проповядва делото за свободата на Македония. По-късно Д‑р Татарчев отива често пъти в чужбина със специални мисии.

През време на Илинденското въстание, Д‑р Татарчев заедно с Христо Матов е задграничен представител на ВМРО През 1908 година Д‑р Татарчев участва в конгреса на ВМРО станал в с. Жабокрът, Кюстендилско, дето се решава изключването на Сандански от Организацията, поради инспирираното убийство на Сарафов и Гарванов.

През балканските и първата световна война Д‑р Татарчев е военен лекар. След това той трябваше да понесе тежкото разочарование от съдбата на Македония, но въпреки всичко, Д‑р Татарчев никога не се отчая. Прегърнал здраво идеята за независима Македония, той живее след първата световна война в Торино, Италия. Но Македония биваше винаги близо до сърцето му. Той беше в постоянен контакт с македонските дейци и често сътрудничеше в македонските издания, между които и вестник «Македонска Трибуна».

През 1944 година Д‑р Татарчев се завърна в родния си град Ресен. Тук го заварва края на втората световна война. Още в първите моменти той вижда, че Македония е под ново робство, затова решава да напусне Македония.

Сърбо-комунистите са правили опити да го задържат, за да използват името му, но той остана твърдо решен да не остане. Две години Д‑р Татарчев е трябвало да чака, докато успее да излезе от Македония и замине наново в Торино. И от 1947 година, до края на живота си, той живя заедно със съпругата си в Торино. На 5 януари, 1952 година Д‑р Христо Татарчев склопи очи завинаги.. Скромното му погребение бе уредено от македонски дейци. Между венците, които бяха положени на ковчега му бе и венеца на МПО.

Той бе последният жив другар на Даме и Гоце, който почина далеч от родното си място. Името му ще заема винаги светла страница в историята на македонското освободително движение.

ГЕОРГИ СУГАРЕВ

(Според данните печатани в «Революционнен лист» брой 1, 10 септември 1910 година)

Георги Сугарев е роден в Битоля през 1876 години.

Той носеше в душата си силния отпечатък на отвращението си от турските злодеяния, така изобилни в Битолско. Образованието си получава в Битолската гимназия и през 1895–96 година бива назначен за учител в битолското първоначално училище. През

време на учителстването си в Битоля, Георги Сугарев бива покръстен в революционната организация оказвайки в това отношение влияние върху него Чемков.

Учителстването в Битоля обаче, не задоволяваше младия и буен учител, жаден за широка работа между народа. И затова в следващите години той учителства по ред в селата Стрежо, Дебелаци (Битолско), Елховец и Св. Раче (Кичевско), където заедно с учене децата на четмо и писмо, той свикваше по-будните селяни и им проповядваше за значението на свободата, за борбата против тиранията, за бунт и пр.

Легалната дейност не задоволи Сугарева. През 1901 година той става прост четник в първата организаторска чета в Демир-Хисарско. Като такъв охотно понасяше лишенията и след пет месечно скитане по гори, поля и села, Сугарев е бил извикан в Битоля, гдето наново бива назначен за учител и гдето става пръв член на ръководното тяло на организацията.

Но и тук Сугарев не остава за дълго. Грозните афери, които изникнаха по него време, принудиха каления борец да напусне Битоля и с една отбрана четица да заброди като войвода на Битолския район. Като такъв той отива в Демир-Хисарско, Крушевско, Ресенско, Прилепско, за да стяга редовете па организацията и да подготвя населението за бунт. Той се е явявал навсякъде, където се е чувствала нуждата от него.

Въстанието от 1903 година завари Сугарева в Битолския окръг. Той заема поста горски началник и като такъв взима участие в много сражения. В тия сражения скромния и тихия Сугарев създаде легенди между местното население. След въстанието той е пак между народа. Обикаля разорените въстанически райони и навсякъде внася струи на бодрост и нови надежди.

Разорил здравето си през 1904 година Сугарев заминава зад граница. Скоро той почва да събира средства и сили, за да се бори срещу два врага: турци и гърци. През следващата година той се връща назад навлиза в Мориовско, дето бяха плувнали гръцки чети, за да погърчват силом населението. На 5 март, 1905 година, той попада в една засада при село Пиралово. Три дни четата му се е борила срещу турския аскер. Това даде възможност на аскера да унищожи цялата чета заедно с войводата ѝ Сугарев, който загина юнашки.

* * *

МИШЕ РАЗВИГОРОВ

Мише Развигоров, първият другар и приятел на Даме Груев, незиблемият и челичен образ на борческа Македония, неуморим апостол и революционер, организатор и духоведец на осемте скопски околии и «ангелът хранител» на Овчеполията, както местното население на времето го е наричало, е роден в гр. Щип през 1873 година. Произхожда от старо, известно и родолюбиво еснафско семейство.

Още като ученик в Щип, където Мише завърши трети прогимназиален клас на българското училище и в Кюстендил и Казанлък, където завърши педагогическо училище, той се отличаваше със своя революционен темперамент. Но своето истинско революционно кръщение Мише получи в Щип като учител, където незабравимите Гоце и Даме също учителствали през 1893–94 години.

След страхотната Винишка афера от 1897 година, наедно с много народни дейци, Мише биде уловен и пратен в затвора.. Инквизицията над арестуваните революционери се ръководеше лично от прочутия скопски полицай Дервиш-Ефенди. Страшни и неописуеми били мъките на българите от Брегалнишкия край. Мише Развигорор, който от затвора наблюдавал тия мъки, не можал да ги понесе и решава сам да поеме отговорността за всичко. Той признал, че е готвил въстание и е доставял пушки и бомби за борба с турската власт. Тая негова доблест и самопожертвуване спасиха десетки граждани от мъки, а също тъй се спаси и местната революционна организация от разгром. Развигорова съдиха и осъдиха на доживотен затвор. Пратиха го да излежава присъдата в Подрум-кале, откъдето бива освободен по амнистия през 1902 година.

След малка почивка в България, за да възстанови разклатеното си здраве, той заминава с чета за Македония. За свой район той избра щипска околия. След 1903 година Мише действа в източна Македония усилено. Окръжният конгрес от 1906 година в Скопско го назначава за нелегален член в окръжния комитет. Сега вече революционната дейност на Мише достига своя връх. Той е навсякъде и никъде. Той е ангел-пазител на брегалнишкия край. Той е и съдия и учител. В кратко време Овчеполията получи нов лик. Беговете феодали напуснаха земите си. Окупираха ги довчерашните «момци-роби». През 1907 година силата на Мише получи такъв реален образ, че след залез слънце от Скопие до Радовиш и от Кратово до Велес турчин не смееше да се покаже открито.

Но предателското око дебнеше Развигоров и му кроеше примка. Па 2 април 1907 година биде запалена от турски аскер една щипска къща в Хисарската махала. Нежелаейки да падне жив в ръцете на душманите, след упорито сражение и когато цялата махала биде запалена от турците, Мише Ранвигоров заедно с верните си другари Петър Жабата и Милан Кръстев се самоуби. Извадиха го овъглен от опожарената къща.

Населението от Щипско, Кочанско и Свети-Николско с чудно хубави народни песни величае паметта на своя незабравим герой и любимец.

«И паки дойдосмо на 14 конак у Велес град Бугарский, а турци зову Кюпрюлия». Бележки писани от сръбският писател Йеротей Рачаник при едно пътуване из Македония през 1704 година.

СЛАВЕЙКО АРСОВ

Славейко Арсов е роден в гр. Щип през 1877 година. След като е завършил първоначалното си образование в родния си град той следва в скопското българско класно училище и после отива в Софийската гимназия. През 1898 година Арсов постъпил в софийската ветеринарна школа.

Бидейки в София, Славко Арсов има възможност да се запознае с видните тогавашни ръководители на македонското освободително движение. От тях той научава за гигантските усилия, които поробена Македония полага за да извоюва свободата си. Славко не дочака да завърши школата и през 1900 година заминава за Македония. Първоначално той отива в Солун, а после в Битоля. Тук битолският окръжен комитет решава да го изпрати в Кичевско.

В продължение на осем месеци Арсов кръстосва Кичевския район, за да популяризира идеята за свободата между местното население. същата година, в началото на август. Арсов бива назначен за учител в Прилеп. Но по това време той бил хвърлен в затвора от турските власти, защото е бил заподозрян като съучастник в убийството на един турчин. Арсов лежи в затвора 14 месеци – първом в Кичево, а после в Битоля. Не минават две седмици откакто Арсов е пуснат от затвора и той веднага постъпва в четническата школа на Марко Лерински.

През м. февруари, 1902 година Славейко Арсов бива назначен за началник на агитационна чета в Битолско. Към края на същата година под негово ведомство минава и Ресенския район. Илинденското въстание заварва Арсова в Ресенския край. Тук той храбро и вещо води борбата срещу врага и слага оръжие само когато се убеди в безполезността на по-нататъшната съпротива. В Ресенско той стои до края на 1903 година. Поради разстроеното си здраве, обаче, той получава отпуска и заминава на лечение в България. Но недолекуван още, въпреки съветите на лекарите, Арсов решава да се върне обратно в Македония.

Връщайки се към района си, Славейко Арсов със своята чета и четата на Ст. Донски на 22 август 1904 година, биват предадени от родоотстъпници сърбомани близо до с. Гигянци, Кратовско. Тук ги загражда турска пехота и кавалерия. Завързва се кръвопролитно сражение, което трае шест часа – от пладне до вечерта. Позицията на четниците била много неудобна, но въпреки това и въпреки числеността и оръжейно надмощие на противника, четниците дали храбра съпротива. На няколко пъти те успели да отблъснат противника. И едва когато половината четници успели да се измъкнат от обръча на обсадата Славейко Арсов, тежко ранен в крака, виждайки, че няма изход за него, решава да се самоубие, за да не падне жив в ръцете на противника. Така юначно и този син на горда, непобедима Македония, сложи костите си пред светият олтар на нейната свобода.

Ресенският район благоговееше пред фигурата на Арсова. няма село, което да не помни този безстрашен войвода и апостол на македонското освободително движение. И днес още неговата памет се почита и неговото име се помни от ресенчани. Защото такива войводи са рядкост.

ЛУКА ИВАНОВ

«Чух трясък на камъни, които се изсипваха по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясната пътека и долових блясъка на оръжието им. Една редица от петдесет души слизаха надолу. Приближихме и ние. Начело па дошлите различих един висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име, и аз улових ръцете на моя стар познайник от София, Лука Иванов. Страшният Лука, от когото любезните гърци ме предупреждаваха!»

С горните думи американският коресиондент – Алберт Сониксен – представя на читателя образът на легендарният войвода от Воденсккя район в книгата си «Изповедта на един македонски четник», издадена в Ню Йорк през 1909 година. И Сонинксен продължава после да описва преживелиците си заедно с Луката, когото той високо цени като интелект и войвода с неоценими качества.

Лука Иванов бе роден в Панагюрище на 5 август 1876 година, където е получил първоначалното си образование. После е следвал в Пловдивската гимназия, дето е свършил шести клас. Ставайки 18 годишен юноша, Лука взима участие в сръбско-българската война.

От 1885 година насам Лука почва да се интересува от македонското освободително движение, а когато революционните борби се усилиха към 1900 година, той вече заема своето място в редовете на активните дейци.

През време на въстанието от 1903 година, Луката бива избран за началник на Воденския революционен район, където енергично и храбро се проявява, за да се задържи една част от турската войска в района. След илинденското въстание, когато в южна Македония се проявяват андартските банди, Лука Иванов веднага се отзовава в своя район, за да заеме своя пост на водител. Обожаван от населението и момчетата си, Луката успява да организира такъв отпор, какъвто малко райони са противопоставили на андартския терор. Няколко пъти сам той е имал сражения и устройвал засади на андартите и всякога излизал победител.

Под негово ръководство през 1905 година е била пленена цяла андартска чета от 10 души. Изобщо несполуката на андартите в тоя район се дължи главно на храбростта, умението и таланта на Луката. Името му е било страшилище за гърците и те са дебнели случай да се освободят от този свой най-заклет враг. И веднъж. на 13 август 1908 година, когато Луката е нощувал в едни влашки колиби, той бил предаден и убит при време на завързалата се престрелка. Другарите му дълго време с криели от населението вестта за неговата смърт, за да не го потопят в скръб и отчаяние. Защото Лука Иванов бе спечелил сърцата на борещото се население със своята беззаветна преданост и героизъм. Добряк по природа и надарен с крайно симпатична външност, той е привързвал със своята усмивка всеки срещнат човек.

«Луката – пише Сонинксен – откъснат от нас в разцвета на живота си, при по-благоприятни обстоятелства можеше да бъде мощен фактор при достигане идеалите на същинската цивилизация. И тук трябва да забележа, че това беше само един типичен епизод в огромната загуба на интелигентната македонска младеж.»

ПИТО ГУЛИ

Борбата, която води македонския народ за своята свобода и независимост бе обхванала не само българското население там. В революционното дело взимаха участие и другите националности населяващи Македония. Най-много от тях се проявиха аромъните (власите). Една част от тях толкова много се бяха отдали в борбата за народното освобождение, че се наредиха рамо до рамо със своите братя по участ българите. Единството между тях бе запечатано, не само по идея, но и по кръв.

Като най-ярък представител на аромъните се явява легендарният Пито Гули. Син на майка влахкиня и баща албанец, Пито Гули става четник още от 17 годишна възраст. През 1885 година той участва в четата на Калмиков, но след разбиването ѝ той бива хванат в плен и изпратен на заточение в Мала Азия.

Освободен Пито Гули наново се хвърля в народната борба. И през 1902 година той взима активно участие в движението. Той работи трескаво между народа и с нетърпение очаква да избухне Илинденското въстание. И когато сигналът за борба се дава, Питу Гули е на поста си в Крушово, който бива превзет от въстаниците. Участието на Питу Гули ето как предава Христо Силянов в своята книга «Освободителните борби на Македония»:

«Зазори се. Само в казармата обсадена от отряда на Иван Наумов Алябака, 60-те турски войника продължаваха да се сражават. Откъм юг се зададе със своя отряд и с разкошно знаме Пито Гули, местен влах. Със съвременна турска носия, яхнал хубав жребец. Отрядът мина тържествено през града, шумно поздравяван от множеството и се спря на «Гумени», където остави знамето. В продължение на два часа се изпровървя градът, за да се поклони на това скъпо знаме със златен кръст от едната страна и с червени букви написано «Свобода или смърт» от другата.

«С пристигането на Пито Гулевия отряд щурмуването на казармата се засили. Оградата биде напръскана с газ и подпалена, но войниците не се предадоха, а потърсиха спасение в конюшната. През две дупки пробити в стената, те се впуснаха в дола, но попаднаха под кръстосания огън на въстаниците от града и отряда на войводата Мирче, заел «Спилите» и «Калето». Само 17 аскерлии с офицера си можаха да се приберат в турското село Алдаици».

Но радостта във въстаниците в Крушово не бе дълга. Обявената Крушовска република скоро бе нападната от 15 хилядна турска войска, подкрепена с артилерия. Пито Гули с 18 души храбреци бе заел Пиринския пункт, за да брани стратегическите проходи водещи към града. Той води продължителна борба, докато е бил заобиколен и трябвало да се бие до последна минута. Тук пада храбро Пито Гули с другарите си. Когато Омер Руджи, главнокомандуващ турския аскер, стигнал до трупа на Гули и тези на другарите му, извикал: «Ето, така умират истинските юнаци!»

* * *

ТОМА ДАВИДОВ

Тома Давидов, този бележит мъж, който падна за свободата на Македония, бе роден в Ловеч, България, на 2 май, 1868 год. Завършва военното училище през 1895 година с чин подпоручик и същата година се отказва от военната си служба, прощава се със старата си майка и става войвода на една чета която действа в Неврокопско. Връща се след известно време назад в България, но през всичкото време е близко до освободителното дело на Македония.

През 1902 година Тома Давидов решава да влезе пак в Македония. През месец се септември с. г. той води голямо сражение с турски потери на границата, но си пробива път, успява да мине Вардара и се настанява като войвода в Битолско. Той кръстосва главно околиите Охридска и Демир-Хисасарска; въвежда строг ред между боевите сили на организацията. навсякъде внася дух на вяра и саможертвеност и така издига до култ каузата за свободата на Македония.

Обикаляйки районите си, той стига до село Издеглаве, Охридско, на 28 март 1903 година. Тоя ден бива обкръжен от голяма турска потеря друг виден войвода от тоя край – Деян войвода. Научавайки се за това, Давидов веднага се отправил с четата си към с. Ърбино, за да помогне на Деян войвода. Заедно с 700 души въоръжени селяни Давидов е обкръжил турската засада.

Повече от три роти аскер се намерили между два огъня. При това бележито сражение четниците и въоръжените селяни, предводителствани от Давидов, избили почти целия аскер, от който се спасили само 6 души. Последните се скрили в едни гробища. След сражението Давидов се изправил, за да разгледа с бинокъл бойното поле, по което лежали труповете на турските войници. Обаче в тоя момент шестимата укрили се турски войници са открили залп срещу легендарния войвода и го повалили мъртъв. Четниците веднага избили останалите турски войници и със съкрушени от скръб сърца с погребали своя любим войвода.

Така падна за Македония Тома Давидов. Скръбта на народа по него е била голяма. Това свидетелства и всенародната песен пята из цяла Македония в негова памет.

* * *

ПЕИО К. ЯВОРОВ

Пейо Крачолов Яворов бе роден в град Чирпан, България. Той бе един от онези редки българи, които не само посветиха сили и младост на македонското освободително движение, но и служиха на това свето народно дело безкористно, от все сърце и неизменно до края на живота си. Яворов не бе само поет, писател и журналист от първа величина. Той съчетаваше в себе си духа на Ботйова и пламъка на Петьофи. Затова духът му не бе спокоен като виждаше върховните усилия, които македонският българин полагаше за свободата си. Своята привързаност към брата-роб той изрази в активно участие сред самия народ, като влезе в поробена Македония като четник, за да гори заедно с всички в пламъка на революционната стихия.

В Македония Яворов придружава различни чети в Кочанско, Малешевско, Разложко и Неврокопско. Там той видя с очите си народната стихия, почувства близо до сърцето си болките на селяните покрай Брегалница и Места, вдълбочи се, стопи се с тях. И от Македония той измъкна бисери, които остави да блестят навеки в българската поезия; намери там той българи-гиганти, които като столетни дъбове стояха на стража за българщината; той пи до насита от кристалните извори на възрожденството съхранено в първичната му чистота от белобради и сладкодумни селяни около Али Ботуш и Плячковица. И написа класическата книга «Хайдушки копнения» и незабравимата биография на Делчева, юнак над юнаците, когото османлиите търсят под дърво и камък. Колцина от нашата съвременност, близка и по-далечна, могат до една десета степен да се приближат на думи и дела с Яворова! Мнозина от преголяма политичност или от страх че може да загубят постовете си, не смеят дори две думи смело и открито да кажат за вековните права на Македония. Затова и нашето съвремие е понякога така безцветно, унило, без жар, без подвиг и пример на подражание.

Разбиранията си относно Македония Яворов смело изрази не само във вестника «Дело» редактиран от него като орган на задграничното представителство на ВМРО, не само в тайния хектографически лист «Свобода или Смърт» издаван от него из македонските планини, но и в много други статии писани в Ботйовски дух, спомени и преживявания. А той беше прям ярък защитник на ВМРО и нейните принципи за свобода и независимост, без с това да престане да бъде и голям българин.

Последните дни от живота му в София бяха пълни с огорчения. Враговете му, злобни и завистливи, хвърляха клевети по него непрестанно. Сляп и изоставен от почти всички, единствената му утеха беше често легендарният македонски водител Тодор Александров, който и му даде оръжието, за да тури при втория си опит край на живота си. Любовта на Яворов към Македония бе безгранична, вярна. Той пожела да бъде погребан в четническа униформа. А в предсмъртното си писмо до Александрова той написа знаменитите си думи: «Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета».

ВАСИЛ ЧАКАЛАРОВ

Васил Чакаларов, родом от с. Смърдеш, Костурско, Македония, е един от най-легендарните войводи на костурския край, името на когото е запечатано в съзнанието на народа чрез безкрайна низа от революционни прояви. Закърмен в дух на родолюбие, той посвещава от ранни години силите си на народното дело. Скоро той се издига като един от първите костурски войводи и през Илинденското въстание нему се поверява главното командване на въстаническите сили в костурския район. Чакаларов през това време се отличава не само като стратег, но и като силана волева личност, която е оказвала силно влияние върху душите на хората. Често той участва като делегат на своя район в разните революционни конгреси, които чертаеха бъдещето на македонското освободително движение.

По време на междусъюзническата война, Чакаларов застава на чело на един партизански отред и сполучва да се промъкне в тила па гръцката армия. Тук той нанася страшен смут в редовете на противника. Но скоро той бива открит. Последните дни на Чакаларова са описани от Васил Иванов от с. Нерет, Леринско, в книгата му «Отрязаната глава» по следния начин:

«На 8 юли (стар стил) 1913 година легендарният Цильо (Васил) с останалите живи и непленени – Митрето от Тиквени, Трайчето от Поздивища Трайко Желевски, Томето Желински и един герой от с. Ракита, Кайлярско, името на когото не можах да узная, през непрогледната тъмна нощ успели да се доберат след толкова много сражения с потерите, гръцки войски и милиция, до височината «Лакото», която се намира между селата Бялъ-камен и Невеска. Трайко промил двете рани на Чакаларова на извора «Студената вода» и ги превързал. Първата рана Цильо получи на 2 юли при Чеган в лявата страна над сърцето, а втората в десния крак в дебелината в сражението при моста на с. Баница, Леринско. След превързването на войводата, всички се оттеглиха в гората, за да си починат, като мислят да прекарат скрити в гората целия девети юли и през нощта да се оттеглят в Костурско, дето всеки камък, долче и горичка ще ги скрие, там дето цели четиринадесет години подред са укривали Цильо.

«Но тоя черен ден, девети юли, беше фатален ден за многострадална Македония. На тоя ден при многото неизкупни жертви падна и най-скъпата жертва – Цильо.… Шпионско око и тук издебна героите. Рано в зори се завърза лют бой в който пада убит Чекаларов и до него се нареждат единият от ляво, другия от дясно труповете на двама от верните му четници.»

Гърците са ликували като научили за смъртта на Чакаларова. Един от гръцките капитани му отрязал главата. Атинският вестник «Емброс» публикувал снимка с отрязаната глава на Чекаларова, заедно с една дописка, която гръцкия подпоручик Михалакопулос изпратил през юли от с. Невеска. Между другото тази дописка пише и следното:

«… Ето в най-големия разгар на сражението, още няколко куршума уличават Чакаларов в гърдите. Залегнал в импровизираната от него позиция, той извади памук и се мъчеше да запуши смъртоносните си рани. Напрегна последни сили издигна се изправен над хендека и стреляше със своя голям маузеров пистолет върху всеки войник, които се приближаваше до хендека.

« Той стреляше макар и премалял. Неговите куршуми не го лъжеха. Лежат пред него наши войници… Отначало се издигна окървавената му глава, покрита с буйна красива къдрава коса, по-после се издигна и тялото и като се улови за близкото до него дърво се изправи. Така Чакаларов наистина беше много страшен.»

Отрязаната глава на Чакаларов е била разнасяна от гръцките андарти низ леринските улици с викове: «няма го вече Чакаларов». След това главата е била предадена на епитропа на българската църква «Св. Пантелеймон», който я погребал в българските гробища.

Чакаларов загина юнашки. Но духът му продължава и днес още да живее.

ПАНДО КЛЯШЕВ

Ето една революционна фигура, която се издигна бързо на македонския бунтовен хоризонт и която преди още да вложи изчерпателно всичките си заложби в дан на светото дело, загина твърде рано, като метеор, в мрачното небе на робството.

Пандо Кляшев е един от твърде известните костурски войводи. Той е роден през 1882 година в село Смърдеш костурско. Следвал е първоначално в солунската българска гимназия между годините 1896 и 1899, като през 1900 година завършва класическия отдел на българската гимназия в Битоля.

От младини, още като ученик, Пандо Кляшев бива посветен в народното дело. Като петокласен ученик в солунската гимназия той става активен член на революционния кръжок основан по инициативата на Търпен Марков от с. Вишени, Костурско. Веднага след завършването на гимназиалния курс Пандо Кляшев се отдава на активна революционна работа. Младенческият му жар и идеализъм го увличат толкова много в революционното поле, че той става нелегален.

Той действа в Костурския район, който познава много добре. Става войвода и скоро се проявява не само като смелчаг, но и като запален агитатор на освободителната борба. През време на Илинденското въстание той е в първите редове на борбата и заедно с Чакаларов и Попов взима участие в историческите битки при Клисура, където местният турски гарнизон от 300 души бива разбит и принуден да напусне градчето. Кляшев участва също и в борбата при село Капещица и нахийския център Билища срещу 900 турски войници и 300 въоръжени арнаути. Навсякъде до края на въстанието той се държи храбро и достойно, оставайки примери за подражание.

След въстанието Пандо отива пак при своя народ, но той няма щастието да му служи за дълго време. На 13 август 1907 година, неговата чета бива изненадана в планината над село Дреновени, Костурско. Завързва се ожесточено сражение, при което пада убит войводата Пандо заедно с 14 верни свои другари. Така той изпълни заветните думи, че без жал би посрещнал смъртта.

И днес той чрез смъртта си живее в паметта ма поколенията.

* * *

МЕТОДИ ПАТЧЕВ

Между плеадата самоотвержени борци, които паднаха свободата на Македония видно място заема и името на героя от Кадино село Методи Патчев. Роден в престолният град Охрид на 19 май 1875 год. той израстна сред една високо родолюбива среда и още щом като напусна ученическата скамейка стана разпален апостол на революционната борба, отдаде се всецяло на нея и геройски изгоря в нейните пламъци. След като свърши гимназията той стана учител в Охрид и после в Кичевско. Но училищните сгради бяха тесни за неговия буен и хвърчащ дух и той използува свободното си време за широка агитационна работа между населението, като насаждаше сред него идеите легнали в програмата на BMPО. Бдителните турски власти не можаха да не забележат тази дейност на разпаления борец и на 17 август 1898 год. го хвърлиха в затвора под предлог че бил замесен в убийството на известния сърбоманин Гърдан. Освободен през 1901 год. той бива назначен за учител в Прилеп, но охридският каймакамин отказал да му даде свидетелство за благонадежност. Но това не разтревожи Патчева. През октомври същата година той постъпва в школната чета на славния Марко Лерински, където практически изучава четническата тактика и само един месец след това бива назначен за началник на една от четите на прилепския район. В прилепско Патчев се отличава със своята голяма агитаторска и организаторска дарба и името му започва да се носи от уста в уста с голямо обаяние.

На 7 април, 1902 год. Методи Патчев седемте му четници спират за една малка почивка в Кадино село, Прилепско. Узнали за неговото пребиваване там, турците заобикалят четата с многоброен аскер и кавалерия и започва едно от най-кървавите и ожесточени сражения в аналите на македонската борба. Цели два дни смелите юнаци се сражават с аскера и башибозука и отхвърлят всички предложения за предаване. Техните куршуми са редки, но бият все на място. На вторият ден бойните им припаси се свършват и за тях остават открити само два пътя – геройска смърт или позорно предаване. Патчев и другарите му решават да умрат, решават да докажат на света геройския дух на Македония. И с последните си патрони те слагат край на своя земен живот. Но тяхната смърт е била отплатена, понеже в това славно сражение турците с дали повече от 60 души жертви. Подвигът на Патчев беше отбелязан в целият европейски печат като символ па велико самопожертвувание.

* * *

ТОДОР ЛАЗАРОВ

Една горда и величава фигура, изпълнена с истински кристален патриотизъм, Тодор Лазаров изгоря в стихията на македонското освободително движение. Роден в крепостта на българщината – град Щип – Лазаров произхожда от видно и заможно щипско патриотично семейство, което е дало Няколко скъпи жертви на народната борба. Лазаров свършва шестият клас на българската солунска гимназия, и поради буйност, бива изключен. Той се прибира в Щип при брата си, за да помага в търговията му.

През време на Дамян Груевото учителстване в Щип когато се основата комитета там, Тодор Лазаров бил един от първите, които се отзовават в редовете на борбата. Неговите съвременници го описват като жизнерадостен и весел, горд и решителен когато е трябвало, с походка тържествена и смела. Скоро той влиза в очите на турците които почват да го наричат «сербез гяур». Но пред очите на българите е будел само възхита. със своя мелодичен глас и с патриотичните си песни той скоро станал душата на младежта в Щип.

Винишката афера от 1897 година не го засяга. Но следната година при несполучливия опит да бъде премахнат предателят Георги Иванов от Виница, бинбашията Шахин е издал заповед за неговото арестуване. Тодор Лазаров е бил повален на земята от няколко джелати и жестоко бит. Още тогава той усетил болки в гърдите. Хвърлен в скопския затвор «Куршимли Хан», а после в Прищинския затвор, той излежава четири години. Няколко дни преди да бъде освободен, Лазаров почнал да плюе кръв. Туберкулозата била загнездена в дробовете му.

След Илинденското въстание от 1903 година Лазаров бива наново заловен и изпратен на заточение в Дамаск, гдето здравето му бива разстроено съвсем. Хуриета от 1908 година му дава свобода и той се върнал в Щип наново. Участва в учредяването на българските конституционни клубове и на общия конгрес бива избран за член в централното управително тяло. Но болестта го мъчи и той е трябвало да замине на лечение в Швейцария.

Животът на Лазаров в Швейцария е бил самотен. Мисълта му е била винаги към измъчената родина Македония. Разочарованието от младотурците не му дава мир и той решава да се върне в Македония, за да бъде участник в събитията. Тодор Лазаров е бил убеден, че само с оръжие и атентати ще може да се поддържа жив интереса към Македония и да се предизвика намесата на великите сили по него време.

Избран като задграничен представител на ВМРО, Лазаров с такт и постоянство, макар и често пъти на легло, е вършил предано своята мисия. Така го заварва Балканската война от 1912 година. Вихъра на събитията от него време засягат силно чувствителната и възвишена душа па Лазаров. Той е виждал как всички се надигат за да помогнат освобождението на Македония. С хиляди доброволци нарамват оръжие да бранят свещената македонска земя. А той тежко болен само се измъчвал, че физически не е могъл да допринесе нищо в тази борба. Междувременно туберкулозата разяла много белите му дробове. И Лазаров измъчен душевно, че не може да допринесе на Македония онова, което той е желал, слага край на живота си

ЕКАТЕРИНА СИМИТЧИЕВА

Името на безсмъртната героиня Екатерина Симитчиева е тясно свързано с онзи период от народните борби, когато българщината в Македония се бранеше с всички сили срещу потайните замисли на чуждите пропаганди. Известно е, че наравно с гръцката пропаганда от юг, сръбската пропаганда от север също правеше отчаяни опити да развие своята разрушителна дейност между българите в Македония. От 1886 година още, Белград засили своята пропаганда в Македония, служейки си главно с пари, за да подкупи съвестите на някои слаби характери. Всички негови опити, обаче пропаднаха. Населението, със своето здраво българско съзнание отбиваше стоическа атаките на неколцината сърбомани, които се появиха тук-таме в северозападна Македония.

Виждайки големият устрем, който обхвана българското училищно дело в Македония, Белград реши да влезне в коварен сьюз с гръцката Патриаршия. Той се съгласи щото няколкото сърбомански училища в Македония, които се поддържаха с много пари, да минат под ведомството на патриаршията и под нейно ръководство да съществуват, понеже Турция не признаваше сръбска народност в Македония. През 1896 година сръбският крал посети Цариград и лично води преговори с гръцката патриаршия за обща акция срещу българското просветно дело в Македония.

През 1897 година сърбите успяха да бъдат признати в косовския вилает, а винишката афера им даде възможност да бъдат признати и в другите вилаети на Европейска Турция.

Борбата се засили. Един от градовете към който Белград насочи вниманието си беше и Куманово, където по това време е учителствала скопянката Екатерина Симитчиева. Но всички опити на сърбоманите да спечелят на своя страна местното българско население, се оказаха напразни. Тогава те прибегнаха до един отчаян акт. През 1899 година сръбските платени агенти в Куманово с помощта на турските власти, се опитаха да завземат местната българска църква «Св. Никола». Виждайки подлата акция на предателите, местните кумановски българки решават да осуетят на всяка цена завземането на църквата. Водени от смелата своя учителка и боркиня Екатерина Симитчиева, те гордо и смело се нахвърлят срещу кордона турски войници, които имали заповед да предадат църквата на сръбските агенти. В завързалата се схватка между кумановските българки и турското войсково отделение, смелата скопянка Екатерина Симитчиева, била пронизана с щик и издъхнала. Така тя жертвувайки себе си, даде пример как да се брани народността от чуждото посегателство. Кумановци оплакаха с горещи сълзи своята героиня водителка. А заедно с тях я оплака и цяла Македония.

Днес Екатерина Симитчиева с достойнство стои в пантеона на македонските безсмъртни герои, защото доказа, че и македонката може наравно с мъжа да понесе своя дял от народната борба. Примерът на Симитчиева по-късно бе последван от други македонки, които със своите дела издигнаха още по-високо чистотата и светостта на освободителното движение.

БОРИС ДРАНГОВ

Между именитите, бихме казали дори легендарните, български пълководци челно място заема Борис Дрангов. Той бе една рядка волева личност, която доминираше със своя характер хората, оставайки у тях дълбоки трайни следи. И до днес по дебелите дънери на кестеновите и дъбови гори по Беласица личат надписи със следното съдържание: «Има Дрангов има хляб, няма Дрангов, няма хляб». Тези надписи бяха поставени от войниците, които той водеше по боевете и които бяха привързани дотолкова към неговия личен пример на себеотрицание, че бяха готови да го следват с усмивка на уста дори срещу явната и неизбежна смърт. Подобни личности рядко, твърде рядко се раждат.

Борис Дрангов бе роден на 3 март 1872 година в Скопие, Македония. Там той завърши педагогическото училище, след което завърши софийското военно училище. Голямото Илинденско въстание заварва Дрангов в чин поручик. Бидейки силно привързан към своите страдащи братя и сестри, Борис Дрангов решава да напусне своята офицерска служба и отива да се бие за свободата на Македония. Той застава начело на една чета от 120 души, която даде едно от най-бляскавите сражения в планината Плавица, Кратовския революциоиен район.

След въстанието Дрангов заминава да продължи военното си образование във военната академия в Петерсбург, Русия. През 1912 год. Дрангов е преподавател в софийското военно училище, а през първата световна война той командва 5‑ия пехотен македонски полк и после командир на 9‑и македонски полк. Тук Дрангов остави отлични спомени като пълководец. С личния си пример той насърчава войниците към смели победи. На 25 май 1917 година, обаче край завоя на Черна един неприятелски снаряд покосява живота на този достоен и незаменим воин. За дълго време неговите войници не са могли да понесат загубата на своя военачалник.

НИКОЛА Д. КАРАНДЖУЛОВ

Галерията на безсмъртните не ще бъде пълна ако не се кажат няколко думи за Никола Д. Каранджулов, син на борческия Прилеп. Както всички по-видни македонски борци от тази епоха и тоя учен педагог е намирал тясна училищната сграда и е поел пътя към планината, за да може с оръжие в ръка да се бори срещу тираните и да скъса веригите на робството. След като е завършил курса по педагогия в Загреб той е учителствал в родният си град Прилеп, в Куманово и Крива Паланка. Ничо Каранджулов не се е задоволявал само с възпитанието на децата, той се е стремил да шири идеологията на революционната организация, да вербува работници за народното дело. И тази негова дейност не е останала незабелязана от турците. През 1902 година той е бил арестуван, но не след дълго пуснат на свобода по силата на така наречените «Пъдарски» реформи наложени от великите сили на Султана. Но няколко седмици след това той пак е бил арестуван в центъра на прилепската чаршия и откаран в Битолският централен затвор. Тук Ничо Каранджулов дава израз на своята непоколебима воля и организаторска способност. Под неговото ръководство изкопан бил тунел под затвора и той избягва заедно с 32 души другари. Сега вече става нелегален и бива назначен за ръководител на прилепският революционен район. На 10 август 1904 година, точно една година подир славното Илинденско въстание, той и четата му били обсадени от многохиляден турски аскер в Селечка планина. Завързва се ожесточено сражение през което той бил много тежко ранен в гърдите. Виждайки че няма надежда за оздравяване той помолил другарите си да го застрелят, за да не попадне в ръцете на турците. Той се простил с всеки един от тях и преди да издъхне извикал: «Сбогом, народе мил!» Така загина и тоя достоен син на Македония.

ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ

Син на родолюбиви родители от с. Дерманци, Плевенско, България, Христо Чериопеев до 1899 год. е служил в българската армия с чин фелдфебел. Когато, обаче до него долитат отчаяните гласове на братята му в Македония, които под знамето на ВМРО с оръжие в ръка се мъчат да сломят турското робство, той захвърли военната фуражка и през 1900 г. постъпва в гевгелийската чета на Михаил Попето. Човек произлязъл от добро селско семейство, той познава душата на селянина и знае как да агитира пред него, как да го разпали, да го окуражи, да го обезстраши. Агитаторската работа на Чернопеев в гевгелийско е дала много добри резултати. Един от неговите много известни подвизи е и участието му в пленяването на американската мисионерка Мис Стон.

След тази акция Чернопеев става войвода в струмишко, където оставя и много добри спомени между местното население.

През Илинденското въстание Христо Чернопеев действаше с четата си в Разложкия район. Този син на България отдаде цялата си младост и всичките си дарби за свободата на своите братя в поробена Македония.

АРХИМАНДРИТ ЕВЛОГИЙ

Борбата, която македонският народ повече преди 60 години за своята свобода и независимост бе в пълния смисъл на думата народна защото в нея участваха наравно селяни и граждани, учени и прости, бедни и богати. Всеки с каквото можеше помагаше за народното дело, знаейки, че с това изпълнява един свещен дълг на своята родина.

Нашата православна църква от началото още зае видно място в народните борби за освобождение. Духовниците схващаха дълбоко, че борбата на един народ за свобода не е нито партийно-политическа, а още по-малко частна или сектантска. Свещениците, архимандритите и владиците бяха от душа и сърце в македонското народно движение. Те знаеха, че ударите на враговете бяха насочени към унищожение на българското национално съзнание у народа, затова пък грижите на духовниците бяха преди всичко насочени към запазването именно на това народно българско съзнание. Имаше случаи, и те не бяха един или два, когато свещеникът денем служеше с кръст в ръка на народа а вечер отиваше при четата с карабина през рамо.

Създадена и закрепена така тази наша народна борба, остава и днес на същите основи: църква и народно дело са неделими. Който мисли другояче, той волно или неволно се явява в услуга на враговете. Защото ако се унищожи народното дело, което е страж на нашето национално съзнание, всичко друго в кратко време ще пропадне. Падне ли народното дело църковното дело ще изгуби отличителния си национален белег и като се лиши от най-главният си стълб, не ще може да устои за дълго време на тъмните и променчиви ветрове и бури.

Един типичен представител па нашето народно духовенство е Архимандрит Евлогий. Роден през 1878 година в Битоля, Македония, под светското име Спиро Светинов, Архимандрит Евлогий завършва петият клас на българската солунска гимназия, след което постъпва в духовната семинария в Цариград. Подир това той учи и в богословския факултет в гр. Черновец.

През 1912 година той беше произведен в архимандритски чин и назначен за управляващ солунската епархия. Заел своя отговорен народен пост, Архимандрит Евлогий се отдава от душа и сърце в истинска служба на народа. Навсякъде той брани съществените народни интереси срещу пристъпите на вражеските атаки и пропаганди. Това навлича страшната омраза особено на гърците, които в негово лице са виждали един непреклонен дъб на народна твърдина. Всичките козни и интриги за да го премахнат не успяват.

Но на 19 юни 1913 година, след като се обявява междусъюзническата балканска война, гърците намират удобен момент, за да се справят с този велик и достоен народен служител. Те арестуват Архимандрит Евлогий и го натоварват на гръцкия параход «Екатерини», на който били натоварени много още други македонски българи, определени да бъдат отнесени на заточение… Но съдбата на Архимандрит Евлогий не е била такава. Гърците го отделят от другите му събратя и след като му вързват една тежест на шията, хвърлят го жив в морето. Упорито се е борил той за да се спаси от удавяне пред просълзените очи на безпомощните му събратя. Но гръцката жестокост не спира до тук. Гръцкият патрул, който придружавал парахода, страхувайки се, че Архимандрит Евлогий може да се спаси, със залп от куршуми го застрелва във водата.. Така мъченически загина един достоен и истински син на Македония. Неговото име не ще остане забравено. То ще се помни навеки от поколенията. Защото подобни личности рядко се раждат. те оставят светла страница в историята на нашия народ, която трябва да се помни от всички и която трябва, особено във времена като днешните, да бъде сочена винаги като живо олицетворение на истинска народна твърдост и преданост.

---

В едно свое писмо от 25 август, 1829 г., Вук Караджик бележи, какво македонското Кратово е българско и го отличава от сръбското в Стара Сърбия: «Осим Бугарскога Кратова има и Српско и даже е негде око Лима и Сйени» (Вукова преписка, т. 1,348)

ЙОРДАН ПИПЕРКАТА

Роден в село Козина, Кичевско, Йордан Пиперката не е имал възможност да получи образование но въпреки това неговата душа от рано е схванала значението на борбата за свобода. И той се отдава с всички сили в нея. Отначало четник, а после войвода Йордан Пиперката с личен пример и редица подвизи срещу турците издига името си. Умствените му дарби и военните му похвати с били неоспорими. Врагът го е преследвал навсякъде, за да го залови и убие, но Пиперката винаги е излизал жив. Просто той е бил навсякъде и никъде. Турците не са могли да разберат неговата тактика. те са го адмирирали, макар да бил техен враг, и са вярвали дори че духове го запазват. Пиперката е дал 15 сражения на турците и винаги успявал като по чудо да излезе невредим и невидим.

През време на Илинденското въстание Йордан Пиперката е на поста си. Той взима участие в Кичевско, Крушовско, Битолско и пр. Неговата чета взима участие в един голям бой при село Карбуница, Кичевско, гдето пада убит известният главорез Сефер-ага. От тук четата на Пиперката се отправя за Демир Хисарско, любимият район на войводата. Тук четата стои до края на август, 1903 година.

Точно тогава в Демир-хисарско се явява известният Бахтиар-паша с 14 хилядна редовна турска войска. Тази войска след като превзела Крушово, на път за Кичево, изгорила голямото село Цер. Когато горяло това село Пиперката с четата си били в местността «голямо Църско» над шосето Битоля-Кичево.

Изгарянето на Цер било тежък, непоносим удар за Йордан Пиперката. Горяло е най-богатото българско село. Умирали са най-културните селяни от Демир-хисарско. Пиперката удрял с приклада на пушката си в земята и, задавен от мъка, говорил: «Аз се гордеех с това село. За него завиждаше ми и началството от Битоля!» Но всичко било напразно. Противникът е бил силен и немилостив.

Тъкмо в него момент някаква неспокойна мисъл минава през главата на Пиперката. Той дал нареждане на четниците да се приготвят за бой. Мнозина са го молили да не отива срещу Цер, защото противникът е многоброен и нищо няма да се постигне. Изглежда, че пред гледката на горящото село Цер, нищо не е могло да утеши нараненото сърце на войводата. Той взима една част от четниците със себе си, а другата оставя да пази шосето откъм полето.

Но когато Пиперката се е готвел да атакува турската войска при Цер, той бил забелязан от друга войскова част, идеща откъм Сълб, която го напада във фланг. Почнало се е люто сражение, в което Йордан Пиперката заедно с няколко души четници геройски загиват. Привечер войската сама прекратила боя. Изглежда, че турците не са знаели, че тук паднал убит легендарният войвода Пиперката. През нощта възползвани от мрака, другарите на Йордана натоварили на коне неговия труп и труповете на убитите негови другари и ги отнесли в село Велмевци, Демир-хисарско, гдето и ги погребали. Така свърши земния си живот един от именитите борци за свободата на Македония.

МАРКО ЛЕРИНСКИ

(Очерк даден от Христо Силянов)

Под това име котленецът Георги Иванов през лятото на 1900 година се яви с пушка в ръка между робите в Леринско. То не дойде тогава с кой-знае какви бляскави дарования и таланти, нито пък с амбицията на човек ламтящ за слава и именитост. Унтер-офицерският мундир в българската армия му тежеше, а периодическите скитания из Пирина подир движението от 1895 година не го удовлетворяваха. И един ден без никому да се обади, той свали тоя мундир, яви се в София пред отдавна желаният в душата му герой – пред Гоце Делчев – и му потърси работа. Работа диреше той, но работа крупна не за всеки обикновен човек, работа удовлетворяваща набраната в душата му жар и енергия достойна за най-скъпата човешка жертва. И той намери своето място далеч от българската граница, оттатък Вардара, откъсна се съвършено от миналото, от домашния си кръг и заживя нов живот.

Жребието се падна на Леринско. Тоя край, както и целият вилает по това време представляваха девствена още неначената почва. Както по-горе казах, Марко нямаше особени таланти. Организаторски способности дотогава не бе проявил, нито пък имаше пред себе си образци, които му биха послужили като ръководно начало.

При все това подир няколко месеци той бе успял да надвие всички непреодолими спънки и поверения му район както и неговата чета, представляваха нещо образцово. Района му се посочваше като прототип на организиран район, а четата му се обърна в «четническа школа», която е дала организатори и войводи почти на всички битолски райони.

Македоно-одринското освободително дело брои само неколцина дейци в своите редове, които са достигнали пред очите на масата висотата на Марко. Името му се разнасяше като легенда от уста на уста, сам той бе някакъв дух-месия, когото прогледналият поробен народ боготвореше и в чиито проповеди вярваше тъй, както вярваше в Христа.

След две години непрекъснати схвърхчовешки просто усилия, той виждаше след себе си една сграда от нищо несъкрушима. Отде се взе тази невероятна сила у този прост, тъмен, унтер-офицер? Наглед у него липсваше много, за да се надигне толкова над своите другари и съратници по идея. Всъщиост, обаче, у него имаше всичко, което създава герои на велики дела, създатели на епохи, водители и кумири на народните маси. У него нямаше онази заразителна и постоянна веселост на Дедчева, но имаше Делчевата вяра у себе си и в народа. Марко не обладаваше своеобразния философски поглед на Попето върху нещата. но имаше неговото упорство, неговата челичена воля и стихийна страст да се бори и побеждава и най-непреодолимите препятствия. У Марко нямаше възторжения лиризъм ма терорист, който окриляваше Кръстьо Асенов но имаше Кръстьовата нечовешка физическа сила.

Марко загина в с. Пътеле, Леринско, съвсем не тъй, както той мечтаеше – без да дочака края. И може би по-добре… Македонския роб от Пелистер до Воден и от Мориховските планини до Костур няма да забрави човека великан, който пръв възкреси в него вярата, за да може да прави чудеса, – той няма да забрави Марко Войводата.

АПОСТОЛ ПЕТКОВ

«Ако имаше някой от размирните гяурски поданици на Абдул Xамида, към които той да храни лична ненавист, това бе Апостол войвода. За случайния наблюдател отвън и за обикновените селяни, християни или мохамедани, той бе видната личност на революцията, Чуждестранни полицейски офицери и консулски чиновници, невежи за вътрешното развитие на организацията, водеха тайни преговори с Апостола, за да узнаят неговите възгледи по различните въпроси за реформата. те вярваха, че той е представител на селските маси. Аз съм свидетел, че султанът прати един от своите роднини при Апостол войвода, за да узнае условията му, при които би се оттеглил от революционната дейности.

«Апостол беше македонския Робин Худ. Тринадесет години той е носил оръжие. В дните преди Дамян Груев да бе организирал прочутия централен комитет, Апостол е кръстосвал планините. Той е от ония фантастични герои, които са се явили между потъпканите народи през всичките полуварварски периоди на историята и чиито подвизи с възпявани от народите.

«Когато се е създала революционната организация с програма за обща дейности, Апостол войвода бе, в различие от многото си колеги в разните части на страната ѝ, предложил услугите си, въпреки всичките ограничения, които е трябвало да понесе за дисциплината на тази организация и да слуша заповедите на анемичните градски учители».

С горните думи американският кореспондент, Алберт Сониксен, описва Апостол Петков в своята книга «Изповедта на един македонски четник». И наистина името на Апостол бе легенда не само между населението, но и между султанските среди и представители. Паметни остават в историята на македонските революционни борби, подвизите на Апостол Петков в Енидже-Вардарското блато, сега пресушено вече. Той бе като цар в тази местност и турските власти дори с оръдия не можаха да го унищожат. Гръцките андарти, които действаха заедно с турските войски, бяха изплашени само като чуеха името на Апостол. Често се е носел слух, че при някое сражение Апостол е бил убит, но скоро това е бивало опровергавано със специално писмо и печат от Апостол войвода до турските власти, в което той им заявявал, че не само е жив, но и е готов пак да се срещне гърди с гърди с тях.

Безбройни са подвизите на Апостол Петков. Името му и днес се помни и слави от народа. Макар преди да се създаде ВМРО, той да действаше на своя глава, типично за романтичното време на хайдутите, когато влиза в редовете на Организацията, Апостол остава верен не само на дадената дума, по и във всяко друго отношение. Той загина трагично, с измама, в едно сражение на 15 август, 1911 година.

* * *

НИКОЛА КАРЕВ

Карев е роден през 1877 година в Крушово. Основно образование е получил в родния си град. Понеже крайно бедните му родители не са могли да го поддържат, за да продължи образованието си, дали го чирак в една столарска работилница. Тука, след известно време, на малкия Никола се парализирала лявата ръка и левия крак. Изпратен е бил в София на лечение: но лявата му ръка остава парализирана и някои от пръстите на крака му. Като се връща в Крушово, постъпва в класното училище, дето свършва първите три класове. След това постъпва в Битолската гимназия и свършва 4‑ти клас. Тук той вече, като един от възрастните ученици, се записва в ученическия подготвително-революционнен кръжок и се запознава с освободителното дело. След като свършил 4‑ти клас, Никола е бил заставен, поради липса на средства, да напусне гимназията.

Тогава е бил назначен за учител в с. Горно-дивяци (Крушовска нахия) и оттогава се започва неговата революционна дейност. Скоро е бил избран за ръководители, не само на това село, но и на някои от съседните села, и т«ърде скоро спечелва симпатиите на населението. През 1902 год. тон е вече учител в родния си град и член на районното ръководително тяло. Поради екзекутирането на две жени в града, които като шпионки на турското правителство са били осъдени на смърт от Организацията, Карев е бил подведен под следствие и арестуван в битолския затвор; но след един месец е бил съден, оправдан и освободен. Като учител той често пъти нощно време обикалял със селските чети района. Главно на него се дължи организирането на Крушовския район и неговата подготовка за въстание. А след разбиването на районната чета при село Ракитница, той твърде скоро успял да парализира реакцията, която настъпила у селяните. Никой като него не е можал да развива и поддържа революционния дух в селската маса.

Като представител на Крушовския район, той взе участие в предвъстанишкия конгрес при Смилево, дето бе избран за «горски началникъ», – нелегален районен ръководител. Във време на въстанието той взе живо участие във всички сражения станали при превзимането на Крушово – и в Крушовския район.

След въстанието, понеже бе един от неамнистираните, принуден бе временно да емигрира в България и почти всичкато време до последното му отиване в Македония прекара в София. Тука, за да не бъде в тежест на Организацията, той влезе и работи в една столарска работилница. Едновременно с това той се бе предал на четене, на теоретична подготовка, за да може да се ориентира по-добре в революционното движение. Постоянното негово желание бе да се върне час по-скоро в Македония, за да ѝ даде своите последни сили, своя живот.

На 23 април 1905 година той бе вече минал границата с чета и вървеше за своя район, дето го чакаха с нетърпение. На 27 с. м. сутринта неговата чета и четата на П. Ацев пристигат в с. Райчени (кратовско) дето остават да денуват. Но са били предадени. Още в същото време, при пристигането им, многоброен аскер обикаля селото и след малко пристига и башибозук от околните турски села. Сражението се почва от 7 часа сутринта и трае до два и половина часа след пладне. В това кърваво сражение падат убити от двете чети 18 души, в числото па които и Никола Карев, който от началото до края се би юнашки.

ПЕТЪР АЦЕВ

Една от крупните революционни фигури в македонското освободително движение е Петър Ацев. Роден на 7 юни, 1877 година, в с. Оряховец, Приленско, той завършва основното си образование в София. Петър Ацев произхожда от видна и патриотична фамилия. Той е син на Ацета х. Константинов, паднал убит от турски куршум. Неговите братя Мирчо и Георги също паднаха убити за свободата на Македония.

Петър Ацев постъпва в редовете на ВМРО през 1897 година. Като учител в селата Оряхонец и Плетвар, той ги организира. От 1898 до 1902 година с помощта на Дамян Груев той организира гр. Крушово и става секретар на околийския комитет. През март 1902 година, подгонен от турските власти, той става нелегален. През 1903 година той взима участие в историческия Смилевски конгрес, а през самото въстание участва в редица сражения. През 1905 година той бива ранен в двете ръце в борба с враговете. През 1906 г., той е вече член на битолския окръжен революционен комитет, дето развива голяма дейност.

През 1910 година той бива заловен и хвърлен в затворите на Битоля, Солун. Смирна и Родос, дето лежи 15 месеци при тежки условия. Амнистиран, той заминава в България и през балканските войни е доброволец.

След войните Петър Ацев остана в България и се заселва в гр. Пловдив. Тук той е активен в легалните борби на македонските българи. Живо участие взима в Илинденската организация като член на ръководното тяло и почти постоянен председател на конгресните бюра.

Петър Ацев бе участвал в сражения не само срещу турците, но и срещу гръцки андартски чети, както и срещу сръбски чети. Сражавал се е на върха «Студенец» Прилепско; при «Цървените степи» до с. Селце, Прилепско, при с. Райчани, Кратовско; през 1907 година той участва в сражението на «Ножа» заедно с други чети, бие се с гръцките чети при с. Пълчища, дава сражение заедно с Дамян Груев и при с. Слатиново, Поречко.

Заслугите на Петър Ацев към Македония бяха големи. Затова приживе той бе уважаван от всички, Македонските младежи в България често посещаваха този достоен илинденец, за да се поучат от него, както и да чуят разказите му из македонските революционни борби.

Пегър Ацев почина на 20 април, 1939 година, в Пловдив. Toй бе погребан по един най-тържествен начин и при стечението на многоброен народ. Преди да почине той е пял «Мила родино». Името на Петър Ацев бе известно не само в Прилепено, но и из цяла Македония, както и между многобройната македонска емиграция в България.

* * *

АТАНАС Г. НИКОВ

Атанас Г. Ников е един от онези македонски българи, които работеха с неизчерпаема енергия и твърдост, при най-неблагоприятни условия за народното дело, но който въпреки всички пречки устоя до край на поста си и загина от подъл куршум на гръцката пропаганда.

Роден в с. Горно Броди, Серско, Атанас Ников произхожда от бедни родители. Още от малък той е трябвало да работи като дюлгер, а после в един железарски магазин. Научва се на четмо и писмо в родното си село. Когато възмъжава Ников отваря първата българска книжарница в Серес. Последната напредва много заедно с напредването на българското учебно дело в окръга. Пъргав с подвижен ум, и главно с висок дух и голяма преданост към страдащата българщина в Македония, Ников скоро става душата на българската община в Серес.

С простото си но пламенно слово той е убедителен и буди народната съвест на селяните които посещавали пазаря в Серес. Упоритата му и системна работа дава бързи плодове: едно по едно селата от окръга започват да отварят свои училища и църкви. Гръцката митрополия е в бяс. По нейни клевети първенците от много български села биват разкарвани до хюкюмата и назад, някои биват арестувани и бити. Но Ников е винаги на тяхно разположение, за да ги освобождава и спасява. Дава рушвети дори, за да се изглади всичко и пак да тръгне народното дело за българщината напред.

Централният комитет на ВМРО от Солун забелязва големите способности на Ников. Той бива назначен за член на окръжния комитет, за да държи здравата връзка между околийските комитети, чийто членове той навсякъде почти познавал много добре лично. Чрез Никова минават наставленията за приемане и изпращане кореспонденцията на ВМРО до районните комитети и войводите. На няколко пъти той бива арестуван и държан с месеци в затвора, но после пак бива освобождаван по липса на доказателства. Но през 1902 година, следствие на едно предателство, той бива принуден да напусне Серес и да избяга в България. Там той продължава своята дейност. Като касиер на задграничното представителство през Никова, особено около периода на въстанието, минават големи суми. Всички поръчки и покупки почти ставаха чрез него. Той е водил и сметките. Неговата честност била безукорна, защото Ников е давал от своето дори, за да запази като окото си народните пари на организацията.

През 1904 година, след дадената от турците амнистия, Ников решава да се върне пак обратно в Серес, макар да е предчувствувал трагичния си край. Настанил се да живее в гръцката махала. Това не е побрало в кожата агентите на гръцката пропаганда. Гърците се опитали да купят къщата, за да живее другаде, но той отказал. Ников не е бил човека, който би се подчинил на волята на едни «потурняци», както той е наричал ренегатите. У гърците узрява идеята да убият Никова, първият български книжар в Серес.

И на 17 октомври, 1906 година, Атанас Ников придружен от сина на най-големия му брат, Христо, и от брата си Никола, отивайки за книжарницата биват нападнати недалеч от жилището му при моста в махалата «Чомлек-Дере» Атанас Ников и братанеца му Христо биват убити на място, а Никола бива тежко ранен. Знаела се къщата от дето с излезли гръцките убийци, но властта не ги е заловила.

АРГИР МАНАСИЕВ

Аргир Манасиев бе роден през 1873 год. в село Сехово, Гевгелийско. До осемгодишната си възраст Аргир е живял при родителите си, след което чичо му, Христо Кондуров, наредил той да се учи като стипендиант в френския колеж в «Зейтиплика» в Солун. След успешното завършваме на средното си образование, управлението на колежа възнамерявало да го изпрати да следва на запад, но поради разклатеното му здраве бива задържан една година като преподавател по музика в «Зейтиплика».

През 1834 година Аргир Манасиев се запознава с Гоце Делчев и при тайна среща бива посветен в революционното дело. През 1896 и 1897 година той учителства в с. Смоквица, а после и в самия град Гевгелий. Поради Баялската афера от 1901 година Аргир бива принуден да стане нелегален. Като такъв той допринася твърде много за заздравяването на ВМРО в Гевгелийско и Енидже-Вардарско. В своята дейност той е в чест контакт с Иванчо Карасулията и Апостол Петков – Енидже-Вардарски. През въстанието Аргир действа заедно със Сава Михайлов и Апостол Петков в двата съседни райони, нападайки турски отряди и разрушавайки мостове.

През следващите години Аргир продължава своята нелегална дейност. Паметни са сраженията, които той е водил в селата Мървинци (Дойранско) и Смоквица (Гевгелийско), първото с гръцки андарти, а второто с турски аскер. Аргир се ползваше с голямо уважение между младотурците. Последните му открили намеренията си за хуриета. И благодарение на Аргир в Гевгелийско не се допусна обезоръжителната акция на младотурците през 1910 година.

След първата световна война, Аргир Манасиев се настанява да живее в Горна-Джумая, гдето остава до края на живота си – 7 септември, 1932 година.

В продължение на 40 години Аргир Манасиев се бори за свободата на Македония. Неговият живот бе бурен. Покрай революционните му заслуги, на Аргир се дължи щото на времето силната гръцка пропаганда да не може да хване корен в Гевгелийско, Енидже-Варадарско и Солунско. всякога е проявявал голям такт, усмирявал е разномислещите гледища на негови другари революционери. До края на живота си той мисли и работи за скъпата негова родина Македония.

* * *

Безкрайна е галерията на безсмъртните, които загинаха или вложиха всичките сили на своя живот за свободата на Македония. Десетки още герои борци би трябвало да се изредят, за да се даде пълна представа на онзи легион от мъжествени фигури, които с личен пример движеха революционната борба на Македония и сътвориха Илинден.

Нямайки възможност да сторим това тук, поради ограничените размери на тази книга, ние ще попълним, и то само отчасти тази празнина, като споменем имената на някои от тях придружени с кратки бележки.

* * *

Васил Аджаларски – родом от с. Аджалари, Скопско, е дългогодишен четник и войвода. Действал е в скопската околия, където става много известен. Водил е много сражения най-известното от които е онова при Ивраимовата кула при което с бомби си е пробил път и се спасил. Аджаларски биде убит от турците през 1910 г. в гр. Скопие.

Дине Абдураманов – от село Пътеле, Леринско, е бил посветен в делото още на младини. Бил е близък другар на войводата Марко Лерински. Той води шест дни сражение с турската войска в селото си и когато вече му се свършиха патроните се самоубива.

Кръстю Асенов – внук от сестра на прочутия войвода Хаджи Димитър е роден в Сливен, България. Още на младини той става предан на македонската освободителна борба и заминава като четник. Той падна убит при село Корнишор, Енидже-Вардарско на 8 септ. 1903 година.

Георги Ацев – е роден в с. Оряховец, Прилепско към 1883 г. и вървейки по стъпките на брата си Петър Ацев става учител и революционер в Прилепско Като войвода той води много и ожесточени сражения не само с турските потери, но и със сръбските чети и гръцките андарти.

Иван Наумов Алябака – е роден през 1870 година в с. Орловец, Велешко. През време на въстанието той води големите чети срещу казармите в Крушово, които ги превзема. След злополучния край на въстанието неговата дейност не престава. Освен че обикаля районите в прилепско, крушовско, велешко и пр. да всява нова вяра в изстрадалия народ, той води сражения с турските потери и сръбските чети които трепереха от него. Алябак падна убит от турска войска при с. Белица през 1907 година.

Атанас Бабата – един от видните и смили борци, който не знаеше що е страх и умора. Като четник и войвода той броди македонските планини Цели 8 години от 1897 до 1905 г. и действа и се сражава в 16 различни района. През Илинденското въстание той действаше с четата си в Кратовско. На 25 юни 1905 г. е бил обсаден с четата между селата Куклица и Пиндак където води ожесточено сражение с многобройния турски аскер и кавалерия. След свършването на патроните Атанас Бабата и момчетата му счупват пушките, изгарят архивата и се самозастрелват с викове «Да живее свободна Македония».

Петър Васков – е родом от гр. Велес. Ученолюбив той следва по математика в софийския университет. Но не е математиката, която го интересува, а движението в Македония на което цял се посвещава. Той действа в одринско където пада убит на 23 неомври 1907 г. при с. Лъджа, Дедеагачко.

Йордан И. Гавазов – от Прилеп виден терориет и революционер. Той е бил един от най-буйните борци в движението и съвършенно безстрашен. След дълго сражение с многобройна потеря през 1898 год. Гавазов повали главатаря на потерята и когато му се свършват патроните налапва дулото на револвера и се самоубива с последният куршум.

Дзоле Гергев – роден в село Баница, Леринско, наричан от турците Атеш-паша. Взима активно участие през Илинденското въстание като смел войвода. Действа и след това из леринския район. На населението е правил впечатление с личната си храброст. Пада убит през 1910 г.

Тане Стойчев-Горничевски – роден през 1874 година в с. Горничево, Леринско. Влиза в редовете на ВМРО още през 1901 година. След убийството на Г. Папанчев, той става районен войвода. Действа през въстанието в Леринско и Воденско. Загива геройски през 1907 год. между селата Горничево и Чеган.

Йосиф Даскалов – учител и революционер, който стана много известен при Винишката афера. Подложен на страшни мъчения от турците, за да не издаде комитетските тайни, той отвежда мъчителите до една висока скала под предлог, че там ще намерят скритата архива и в миг се хвърля доле от скалата.

Никола Дечев – роден през 1880 година в Стара Загора, България. Той свършва железарското училище в Самоков и през 1898 година става член на ВМРО. През 1900 г. той броди из гевгелийско, като секретар на четата на Андон Кьосето. Пада убит като войвода в едно сражение при село Луково Кратовско, на 25 септември, 1903 година.

Симеон Денков – е роден в България. Още като юноша чул воплите на братята си в Македония и посвещава живота си на тях. Броди с чети из Кичевско и Велешко. Взел участие в много сражения и бил раняван на няколко пъти. Той даде своята последна дан на Македония на 15 фев. 1907 г.

Лука Джеров – родом от град Битоля, бивш български учител и революционер в Македония. Той е един от първите революционни дейци. През време на въстанието бил с член от въстаническия щаб в Кичевско.

Алексо Джорлев – от с. Баница, Леринско още на младини постъпил във ВМРО и през Илинденското въстание взе живо участие с местната чета. Става и местен войвода. Бил е заточен в Фезан, Африка. Той умре през 1915 г.

Лазар Димитров – роден в с. Лазарополе, Реканска околия, е постъпил в революционното движение още като ученик. Бил е делегат на солунския конгрес от 1903 г. когато за пръв път се е повдигнал въпроса за въстание. През Илинденското въстание бе член от горското началство за Охридския и Дебърския район.

Кузо п. Динов – или Кузо Блатски както е известен между населението в Костурско, е роден в с. Блаца. Бил е учител и терорист на ВМРО. Кузо Блатски се прочу най-много с усилената борба срещу гръцките андарти, чиято дейност в костурския край той успя да парализира. На 17 ноември 1907 г. той е бил обсаден от турски потери в село Черешница и за да не попадне жив в техни ръце се самоуби.

Дякон Евстатий – роден е през 1873 г. в село Несрам Костурско. Служил е в Хилендарския монастир и свършил цариградската семинария. Екзархията го изпратила да служи при българската църковна община в Солун. Тук турците са го заподозрели в нелегална дейност и по нареждане на Д. Груев той бил изпратен в България, където е заемал разни свещенически служби. През 1903 г. като научава, че в Македония се готви въстание, заминава за битолско. През Илинденското въстание той става началник на Гяватският район, води сражение в Ресенско и пр. След злополучният край на въстанието Дякон Евстатий остава в своя район, където заедно с Груев и Сугарев успява да въстанови организацията в битолско и ресенско.

Андрей Казепов – е роден през 1878 г. в гр. Ресен. Завършва солунската гимназия и става учител в Банско и Струмица. Както всички разпалени младежи и учители от тая епоха и той всецяло се отдава на народната борба. Казепов броди планините като Кресненски войвода и загина като такъв при с. Сенокос на 24 април, 1904 г.

Антон Кецкаров – роден през 1865 година в Охрид. Бил е учител и участва от младини още в революционните борби. През време на въстанието той е в горското началство заедно с Христо Узунов и други. Участва в редица сражения. След войните се прибира в София, България, където става активен член на Илинденската организация, участвайки в нейното ръководство.

Санде Китанов – верен другар на Даме Груев е роден в с. Лешко, Горно-Джумайско. Той падна убит заедно с Даме при с. Русиново, Мелешко, на 23 декември 1906 г.

Трайко Китанчев – родом в с. Подмочани, Ресенско, е виден македонски общественик, осиовател и пръв председател на Македонските братства в България. Учителствал е в Солун. Той почина през м. август, 1895 г. в България.

Георги Хр. Корубинов – е роден в Прилеп през 1873 год. Буен и неустрашим той влиза в редовете на ВМРО още през 1895 г. През 1901 г. убива сред прилепската чаршия разбойника Уската, който се готвел да бие един негов другар. През 1902 г. заминава с четата на Борис Сарафов и падна убит през март същата година, при едно сражение в с. Владимирово Малешевско.

Атанас Кършаков – отличен македонски борец, е родом от с. Косинец, Костурско. Той води люти боеве с турския аскер и гръцки андарти в костурския край. Падна убит в сражение при с. Гърче, костурската Костенария.

Анастас Лозанчев – от град Битоля, близък сподвижник на Дамян Груев и като него член в главният въстанически щаб през Илинденското въстание. Той спомогна много за организирането на революционната мрежа в Битоля и битолско. Той почина в София на 8 дек. 1945 год.

Лазар Маджаров – виден революционер е роден в с. Негован, Солунско. Бил е дългогодишен войвода, който е действал повече из Одринския вилает. Той пада убит заедно с Васков в с. Лъджа, Деде-агачко на 23 ноември 1907 година.

Коста Мазнейков – роден в гр. Струмица през 1882 г. е известен терорист и войвода. През 1901 год. тръгва с една чета като агитатор из малешевско, а след това става войвода на районната чета в радовишко. Той падна убит на 24 май, 1903 г. в сражение с турски аскер при с. Иньово, Малешевско.

Велю Марков – родом от Крушово, е един от интелигентните организационни работници и войвода в Крушовския район. Убит е в сражение с турска войска през 1906 година в село Ракитница, крушовско.

Сава Михайлов – е роден в с. Мачуково, Гевгелийско. Свършва солунската гимназия и става учител през 1895 г. Но неговата истинска работа е била агитацията и организирането на народа. Той игра голяма роля в аферата с задигането на Мис Стон. През януари. 1903 г. става вече нелегален и води чета в гевгелийско. Той падна като гевгелийски войвода на 28 януари 1904 година.

Никола Андреев Мокренски – е роден в с. Мокрени, Костурско през 1889 година. Той бе нуморим и способен агитатор. Като костурски войвода взе участие е превзимането на Невеска през Илинденското въстание. Падна убит презз август 1911 година.

Лазар Москов – от село Дъмбени, Костурско е бил човек с доста солидно образование. Посветил се е на делото още на младини и става войвода. Като такъв загина в сражение през 1902 година.

Наум Петров-Буфчето – роден в с. Буф, Леринско, през 1878 година. Той е внук на заслужил български свещеник. Смел по природа, той постъпва отначало в четата на Сарафов, след което става войвода за буфския район. Гръцкият владика страшно много ненавиждал Наума. На 21 ноември 1903 година, когато Буфчето пристигнал с четата си в с. Драгош, гръцкия владика прави донесение до турската войска в Битоля, която скоро пристига. В завързалото се сражение пада убит този решителен войвода.

Митре Влаха Пандуров – от с. Кономлади, Костурско, аромънец, който посвети целият си живот на народното дело и стана много известен войвода по тези краища. Враговете трепереха от него. Митре загина през 1906 год.

Георги Ив. Папанчев – е роден в гр. Сливен, България. Още на младини се запознава с македонските дейци в Търново и се посвещава на делото. Заминава като нелегален в Леринско и броди с местните чети. Като човек с военно образование той е давал боеви инструкции на четниците. На 29 май 1903 г. опитвайки се да пробие кордона на засадата в село Баница, Леринско, той пада пронизан от няколко вражески куршуми.

Георче Петров – роден в село Трояци, Прилепско, през 1864 г. През 1898 година бива избран за задграничен представител на ВМРО, През въстанието с голяма чета действа в Мориово.

Георги Пешков – родом от Битоля. Като търговец пътува из Македония и основава комитети, През въстанието действа в Битолско. Пада убит през 1913 година.

Михаил Попето – Роден през 1871 година в София. Влиза в революционното движение и обикаля по-голяма част от Македония като даровит агитатор. Той е родоначалник на организационните чети. Цели 7 години турците го търсят без да го уловят. Но през пролетта на 1902 година, той бива открит в с. Гавалянци, Кукушко и там пада убит в сражение.

Иван Попов – роден в гр. Неврокоп. През 1902 година той става войвода и действа в Костурско, Леринско и Кайлярко. Близък другар на Чакаларов и Кляшев. При всички сражения се е държал храбро и примерно. Обичан бе много от своите четници. Той почина в София през 1926 година.

Юлий Розентал – роден в Иркутск, Сибир през 1872 година. Син на благородна полска фамилия. Баща му е емигрирал в България през 1880 година. Тук Юлий Розентал се запознава с македонските борци и решава да се бие за свободата на Македония. Високо интелигентен, той пада убит на 25 септември 1903 година, в едно сражение при село Луково , Кратовско, като четник от четата на Никола Дечев.

Манол Розов – е роден в с. Бобища, Костурско, през г. През Илинденското въстание той изпълни геройски своя дълг в много сражения. След въстанието заедно с Л. п. Трайков и Ив. Попов се прехвърля в Мориховско. Там четата е била обградена от турска войска, но безстрашния Манол е командувал и пеел песента «Хубава си моя горо». Той падна в това сражение с песен на уста.

Тодор Саев – родом от с. Белица Разложко, е първият македонски войвода който е завършил морско военно училище. Той падна убит на 9 април 1903 година в с. Цапарево, Петричко, където се сражава геройски с турс. войска.

Кузо П. Стефов – роден е в с. Загоричани, Костурско. През 1875 г. свършил солунската българска гимназия. Като учител става член във ВМРО и след като избягва от затвора става нелегален и като войвода обикаля Костурско. Обсаден и ранен през февруари 1902 г. той избягва и се скрива в домът на годеницата му Василка Иванова, и умира в ръцете ѝ, след което тя се самоубива.

Стерьо Ант. Стерьовски – роден през 1876 г. в с. Смърдеш, Костур. През Илинденското въстание той стана районен войвода. На 31 май в сражение при Локвата е бил ранен на три места и се спасява след като изхвърлил всички бомби срещу турците. Падна убит от засада през май 1905 г. в сражение с гръцки андарти в Преспанско.

Атанас Тешовалията – е роден през 1866 г. в с. Тешово, Неврокопско.. Той е един от старите хайдути от тоя край който през 1899 г., след една дълга среща с Гоце Делчев, се отдава изключително на борбата за освобождението на Македония. През 1901 г. Тешовалията става войвода на Неврокопският район и отпочва ожесточена борба срещу турци, арамии и попълзновенията на гърците. Енергичен и безстрашен той очисти района си от тези нежелани елементи. На 25 май, 1905 г. води неравна борба на Али-Ботуш и геройски загина.

Алексо Турунджов – е роден в с. Екши-Су Леринско. Бил е четник и местен войвода и се е прочул като безстрашен революционер. Арестуван бе от турците през 1904 г. и осъден на смърт. Обесването му етапа на 19 авг. 1905 г. За тази трагична участ на Турунджов народа му сътвори песен известна навсякъде из Македония.

Георги п. Христов – роден в с. Кръстофор, Битолско. Един от първите борци през Илинденската епоха. Другар на всички по-видни войводи. Смилевският конгрес от 1903 година го избира за подгласник от Щаба на въстанието. Той действа в Битолско, Леринско, Костурско и другаде като войвода. Участвал е в много сражения. Остава жив и след първата световна война бива избран член в Ц. К. на ВМРО.

Павел Христов – роден в с. Цапари Битолско. Учител е бил в Битоля, Прилеп, Кичево, Костур и други места. Става член на ВМРО през 1894 година. Бил е член и ръководител на битолския окръжен комитет. През Илинденското въстание действа в Костурско и Леринско. Почина през 1922 година от туберкулоза в София.

Тале Христов – от Прилеп, Македония, е роден през 1878 г. След свършването на битолската гимназия става учител в родното си място, но истинската му работа е агитация сред населението и организирането му. През въстанието той нарами пушката и хвана гората. Ранен е бил в едно сражение с турците и издъхнал от раните си в една пещера на 23 юли 1903 година.

Дядо Кочо Цонката – е от с. Зелениче, Леринско. Бил е дългогодишен революционер и войвода. Водил е няколко сражения с турците. При едно от тях през 1903 г. в с. Търсйе, Леринско Дядо Кочо пада убит.

Парашкев Цветков – хубавец и песнопоец е роден през 1875 г. в гр. Плевен, България. След свършването на висшето си образование става учител в Битоля, за да може да бъде по-близко до брата роб и да се бори за него. Почти цялото си време посвещава на организационната работа. На 21 май 1903 г. Цветков е бил обсаден с четата си в с. Могила, Битолско, където води едно от най-жестоките сражения. цялата му чета се би до последният куршум. Тук Парашкев Цветков намери смъртта си.

Христо Чемков – е родом от Щип и е близък другар на Гавазов с когото задружно се сражава с потерята, която ги бе обсадила в Прилеп. Когато свършва патроните си, Чемков пожелава Гавазов да го застреля, за да не попадне жив в турски ръце.

Ефрем Чучков – от гр. Щип е дългогодишен войвода и член от Централния Комитет на ВМРО. Той посвети 30 години от своя живот за свободата на отечеството си.

Пандил Шишков – от с. Екши-Су, Леринско е известен Лерински войвода. Взел живо участие в Илинденското въстание с четата на Алексо Турунджов. След въстанието той пак броди с чета из района си. Предан докрай на делото, той падна убит на 7 ноември, 1929 г. от вражески куршум в София.

Полковник Анастас Янков – роден през 1867 година в село Загоричани, Костурско. Учил се е в Цариград и в софийското военно училище. Той влиза във връзка с македонските революционни кръгове в Солун още през 1896 год. През 1903 г. поведе чета към Македония и даде няколко сражения преди да стигне до въстаналите краища. Той обиколи Македония и след въстанието, където даваше кураж на населението и го организираше. Предаден, той води дълго и геройско сражение с турците и падна убит на 15 април 1906 г. в село Влахи Мелнишко.

---

Падналите и живите илинденци могат да бъдат спокойни, че делото за което се бориха и идеала за който грамадна част от тях положиха своя скъп живот, въпреки всички несполуки, останаха да живеят в поколенията чрез техните приемници. Знамето на борбата никога не падна. То се подемаше от нови борци и се държи достойно и днес в чисти и здрави ръце. Един от главните приемници на илиндснските завети, който въплъти в себе си куража, енергията и идеализма на илинденци бе родоначалникът на новата борба срещу враговете, легендарния македонски водител Тодор Александров. Естествено и логично е, следователно, да приключим галерията на безсмъртните с името на този велик син на Македония.

ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

Новата революционна борба, която е продължение от илинденската епоха, намери своя двигател и изразител в лицето на един велик син на Македония, чието име още приживе стана легенда. Това бе Тодор Александров.

Роден на 4 март, 1881 година, в гр. Щип, Тодор Александров завършва през 1897 година българската гимназия в Скопие. След това той учителства в Кочани, Кратово, с. Виница и Щип. Годината на въстанието – 1903 – заварва Тодора като организатор на кочанския революционен окръг. Но на 3 март с. г. той бива арестуван и осъден в Скопие на пет години затвор. Амнистиран след 13 месеци Александров става учител в българското второкласно училище в Щип. Тук, заедно с Тодор Лазаров и Мише Развигоров той работи денонощно за организирането на щипския революционен район. Но, заподозрян от турците, той вижда, че на 10 януари, 1905 година, къщата му бива заградена от многоброен аскер. Александров успя да се спаси и веднага се присъединява към четата на Мише Развигоров, на която става секретар. През ноември, 1907 година, Александров бива избран за окръжен войвода от третия конгрес на скопския революционен окръг. В началото на 1911 година Тод. Александров бива избран за член на Ц. К. на ВМРО.

Следващите години Тодор работи непрекъснато между народа, създавайки си огромни връзки между него. Идва първата световна война. Нейният край донесе покруса сред много хора, но Тодор с пророческа далновидност схваща, че сега не е момент за вайкане и тъжене, а за къртовска работа. И той се втурна към стягане наново кадрите на ВМРО, която трябваше вече да се бори срещу новото модерно потисничество на Белград и Атина. Борбата се разпалва наново, млади и стари дейци се впрягат на работа, народа се обнадеждава. И в новата революционна история на Македония започват да се записват славни подвизи на себеотрицание и героизъм.

Името на Тодора става известно не само в Македония, не само в Балканите, но и сред европейският свят. Чуждестранни кореспонденти постоянно го търсят, за да чуят от него какво иска Македония. Характеризирайки Тодора, неговият приемник в борбата – днешният водител на Македонската освободителна борба Иван Михайлов – пише следното:

«Най-отличителното у Тодора беше туй, че подир думите му идваха дела. Идеите му всякога се отличаваха с практически усет, със здрава мисъл, без да са лишени от дълбочина и оригиналност. Потърсите ли у него темперамента – ще намерите деловия темперамент на един силен човек. В лицето на Тодор Алексанрдова акцията бе намерила майстора си, чиято мощ се проявяваше еднакво когато трябваше да се замисли, когато трябваше да се започне, когато трябваше да се преследва и да се извърши нещо.

«Той сякаш бе роден за борба; стихията му бе в преодоляването трудностите. В моменти на непрогледни разочарования, във времена, които не бяха така бедни откъм стари македонски дейци, запознати с народа, не случайно се яви начело Тодор; волята му бе изключителна и само тя можеше да се изпречи против сляпото в събитията и срещу хаоса на развалините. С него скоро се нареждаха ратници, подир него можеха да дойдат и други, но пръв се втурваше той.

«С вродена решителност, не плашейки се от отговорност пред големината на предприятията, той като че по интуиция долавяше моментите. Много от постъпките му оставаше да бъдат догонвани от мудните умове на другите. В това отношение Тодор проявяваше замаха на общественик от голям калибър; такъв човек не чака и бабите да видят дадена нужда, за да одобрят избрания от него път. Такъв е примера на Александрова подир 1918 година – време на спорове и резигнация, на приказки и разсъждения, когато отечеството имаше нужда само от работа. Ако най-трудната задача на един войник е да стегне редовете на разпръснатите войски и да ги поведе отново към победа, Тодор се показа блестящ водач на цял разпръснат и объркан народ; при фатален исторически завой спаси от сгромолясване колата на македонското бъдеще и я насочи из пътя на народните идеали и интереси».

Но жестоката участ не даде възможност на този голям син на поробена Македония, възпят в народните песни, да работи по-дълго за народното добро. Той бе подло убит от ръката на родоотстъпници на 31 август, 1924 година, в недрата на Пирин планина. Цяла Македония го оплака.