Илинден 1903 — 1953

Въстанието в охридско

Илинденско възвание на турски в Охрид – Нападение кулите и избиване кяите, таксилдарите и поляците – Действията в Дримкол – Нападенията при Издеглаве и «Сирукския рид» с участието на войводите Хр. Узунов и Д. Димитров

Между околиите, които въстанаха, Охридско има най-трагична съдба. Тоя голям район остана докрай под прякото и пълно ръководство на града, където организацион. началство се представляваше от неколцина просветени и твърде скупульозни революционери. Колкото теренът и подготовката на населението благоприятстваха за въстание, толкова съседството на Арнаутлука и малобройността на българите в някои покрайнини на околията, смесени с турци, арнаути и помаци, загрижваха членовете на районното началство. Илинден ги завари с подробно изработен план на първите действия и с добре организирана интендантска служба – складове с храни и други бойни припаси, тайни фурни, леярници на патрони и пр., но без ни една бомба, без ни една манлихерка. Организирана бе и санитарна служба с нещо като болница в «Чемерски дол», над село Брежани – със санитари, прислужнички и с «доктор» Хр. Аигелов. Ръководството на службите се разпредели между райопните началници: Христо Узунов, Антон Кецкаров Наум Цветинов Анастасов, Алекс. Чакъров и Наум Златарев.

Околията бе разделена на пет участъка, отговарящи на нейните географски особености.

На Илинден градът Охрид осъмна с разлепени по улиците афиши на турски, в които се предупреждаваше турското население да стои неутрално, понеже борбата не е насочена против него, а против тираническото управление. Впечатлението от тая дързост бе двояко. Турският комитет, един от най-дейните в Македония, се разяри, масата бе обладана от страх, а отделните по-просветени турци се замислиха. Между последните бе и сам каймакаминът Мехди-бей, албанец, патриот, образован и либерално настроен. Мехди бей повика веднага митрополита Методия, показа му афишите заяви, че се вижда заставен да измени дотогавашното си мнение за българските «разбойници» и поиска съдействието на владиката за да се запазят, поне в града, редът и сигурността. Каймакаминът направи потребното за да обуздае и фанатизираните водители на турския комитет. Спокойствието в града наистина бе запазено, но затова пък въстаналата част па околията стана арена на една борба, която по жестокост и безчовечие надмина и най-крайните очаквания…

Още през нощта на 20 юли бидоха скъсани всички телеграфни съобщения между Охрид и Битоля, Кичево, Дебър Елбасан, Корча. Много мостове по шосетата, съединяващи Охрид с поменатите градове, бидоха разрушени. Множество бейски кули – опожарени. Бегове, кехаи и заварени по селата таксилдари и турски чиновници бяха избити.

Въоръжените сили на двата Дримкола трябваше да се ограничат само със скъсването на съобщенията, да минат отсам Дрим и заедно със селските чети от Малесията да се прехвърлят в Г. Дебърца на определени пунктове. Тук, обаче, действията се развиха съвсем не според плана. Малесийският войвода Тасе Христов разпореди да се пленят стадата на един арнаутин кръвник, намиращи се в бачилата на с. Локово. Овчарите, обаче, оказаха въоръжена съпротива и бидоха избити. Пристигна башибозук и аскер и се завърза сражение с четите на селата Локово и Селце. Други селски чети нападнаха гарнизона във Весчани но бидоха посрещнати с огън от аскера, излязъл на позиция. Завързаха се ред кръвопролитни сражения, които траяха до 23 нечерта: при Ържанска река, Умища, Църни-камен, с. Ташъ-Морунища и пр. При Църни-камен паднаха 9 въстаници, при Умища 11, в Ташъ-Морунища 13. В това последно сражение борбата се води през целия ден на 23 юли със страшно ожесточение и от двете страни. Четирите чети от селата Ташъ-Морунища, Лъжани, Драслаица и Глобочица, наброяваха 130 души и се командваха от Панталей, Цв. Христов, Ал. Климов и Хр. Чурков. Следобед неприятелят получи нови подкрепления от Охрид и боят се сгорещи още повече. Тогава войводата Цв. Христов се хвърли с атака и с «ура» си проби път всред неприятелските редове, по течението на Дрим. Тъй бяха премалели от жажда, пек и глад четниците, че щом се видяха извън обсега на неприятелския огън, хвърлиха се в реката за да се разхладят. Още със започването на боя населението се разбяга и разпиля по Глобочанската планина. Турците ограбиха селото, изгориха го цяло, освен една къща и изклаха 14 души неуспяли да избягат.

На 24 юли всички дримколски и малесийски чети бяха прибрани през Кара-ормана в Г. Дебърца. В Г. Дебъпца се прибраха и всички домочадия ог Малесията и легнаха,като бежанци, на гърба на революционното ръководство. По-сетне четите пак правеха набези към Дрим, но из Малесията цареше пустош: всички села бяха обърнати в пепелища.

В другите охридски райони се извършиха през първата нощ редица нападения повече или по-малко сполучливи.

В Г. Дебърца слатинската чета, водена от свещеник Георги, нападна кулата в Сошани, а оздоленската чета – кулата в Оздолени. Началниците Кецкаров и Цветинов с четата от с. Брежани нападнаха аскера в кулите при с. Старо Велмей, но го завариха на позиции и го обсадиха. На другия ден войската напусна кулите и се отправи към Издеглаве, но попадна в засада на велмейската и брежанската чети и биде разпръсната с десетина убити. В Д. Дебърца куратишката чета нападна таксилдарина в Куратица и изби петнадесетина души от придружаващия го аскер.

Четата на Деян Димитров – Охридско

Най-много сили бяха отделени за двете най-важни акции в околията: против гарнизоните в нахийския център Издеглаве и на «Сирулския рид». Подир Смилевския конгрес турците настаниха гарнизони в тия два стратегични пункта които доминират над Дебърцата и Орта-кол. Това бе голяма предвидливост от тяхна страна. Макар и добре обмислени и подготвени, и двете акции излязоха благодарение на фатални случайности, несполучливи.

В Издеглаве нападението започна призори на 21 юли от 250 въстаници, но аскерът от стотина души, се оказа не в чадърите си, а зае позиция в нахийекото управление, помещавано в една непристъпна кула. Борбата продължи непрекъснато два дена. Няколко войника успеха да се промъкнат през въстанишкия кордон и да отидат за помощ в разбойнишкото село Песочан. Подир няколко часа башибозука от това село нападна въстаниците. На другия ден се яви и една дружина редовна войска и застраши тила. Въстаниците отстъпиха. Срещу близо две десетки неприятелски трупа въстаниците не дадоха около Издеглаве ни една жертва, но несполуката на нападението бе неизкупима.

Нападението на «Сирулския рид» се ръководеше от районния началник Христо Узунов и от Деян Димитров с около 150 души. Гърмежите откъм Брежанско и Велмейско предупредиха гарнизона, около 200 души, да се укрепи. Турските часовои посрещнаха въстаниците със стрелба. Призори на обсадените пристигна помощ откъм Копарница и застраши тила на Д. Димитров, който командваше своята районна чета и четите от Лешани и Злести. Очакваните чети от Куратица, Вапила и др. не пристигнаха. Все пак гарнизонът бе на път да капитулира, когато стигна от града войска. Асксерът подпали веднага Сируля и откри огън против самите селяни. Деян отстъпи. Стана нужда да се осигури на населението път към Куратншката планина. Въстаници на «Рида» паднаха един убит и петима ранени.

Все пак турците, макар и да владееха Издеглаве и «Скрулскин рид» и да получаваха непрекъснато подкрепления, не смееха да предприемат по-решителни действия. Господари на планините оставаха въстаниците.

Горната рисунка, макар и наивно рисувана преди много години, представлява момент от Въстанието, където дори и жените са грабнали пушки, за да се борят рамо до рамо с мъжете. Така голямо бе величието на Илинден

Четата на Христо Чернопеев