Илинден 1903 — 1953

Въстанието в Демир-Хисарско

Освещаване знамето в с. Прострени – Нападане кули и чифлици – Сражението в Прибилци – В помощ на с. Карбуница, Кичевско – Изгарянето на с. Цер – Как загина войводата Йордан Пиперката

През първите въстанически действия Демир-Хисарският район бе един от най-щастливите.

Разположен между Бигла от юг, Круша и Баба – откъм север, Илийнска планина – откъм запад и Смилевската и Крушовските планини – откъм изток, тоя гурбетчийски край, макар и лишен от градски център, бе добре организиран и с висок дух. Демир-Хисарско извади над 1000 въстаници.

Районен войвода тук бе позиатият Йордан Силянов Пиперката (от с. Козица, Кичевско) – изобретателен, бързоног, станал легендарен между българите, турците и арнаутите. Районното началство се състоеше от Дим. Дечев, Йордан Пиперката, свещеник Кузман от с. Бабино и Хр. Ник. Пасхов.

Бойното революционно знаме на Битолски Демир-Хисар. Вляво е лицевата страна на знамето, а вдясно – обратната му страна.

На Илинден в църковния двор на село Прострени, при стечение на много народ, се извърши тържественото освещаване на демир-хисарското знаме. Пламенното слово на Д. Дечев въодушеви мобилизираните селяни. От Прострени началството с осветеното знаме, пристигна във Велмевци. Тук въстанието биде провъзгласено от църковния амвон.

Бунтът се изрази в редица гръмотевични акции през първата нощ. По главното шосе Битоля – Кичево, което минава през Демир-Хисарско, биде скъсана телеграфната жица и се разрушиха всички мостове. Въстанишките отряди нападнаха и изгориха кехайските кули по чифлиците Утово, Жваи, Загориче и др. 150 въстаници, с членовете на горското началство, под командата на Д. Дечев, нападнаха гарнизона от 170 души в административния център Прибилци.

Селото бе обходено. На въстанишкия огън, открит след сигнален изстрел даден от Пиперката, войската отвърна със залпове от позиция, заета пред селото: турците очакваха нападението. Не закъсняха да се обадят със стрелбата си и турските селяни от прозорците на къщите си. Изведнъж селото се осветли от пламъците на запалени съседни турски села и кули: Кочища, Ново-село, Жван и др. Зрелището на пламъците и гласът на тръбата, с която манипулираше сам войводата Дечев, внесоха смут в неприятелските редове: турците помислиха, че имат работа с «московци» и спряха стрелбата. Сутринта въстаниците оставиха аскера и селото в паника и заминаха към с. Бабино.

Друг отряд изби аскера в Брезовската кула, а самата кула опожари.

Един голям отряд, комнадуван от Пиперката, нападна аскера, квартируващ в с. Цер. Но войската, обхваната от паника, напусна предварително Цер и се прибра в съседното турско село Сълп, като остави патрони, шинели и други припаси.

Направи се и една демонстрация пред турското село Мургашево.

На демир-хисарци се пада дял от победата в знаменитото сражение при с. Карбуница, Кичевско. На 23 юли един въстанишки отряд, с членовете на районното началство потегли за Карбуница, където, според едно получено на 22 известие, войводата Арсо бил обграден. В местността «Гюргевица» отрядът се окопа и отблъсна Няколко атаки на неприятеля. В една от тия атаки падна прочутият кръвник Сефер ага, предводител на сражаващия се башибозук. И

войската и башибозукът започнаха да отстъпват. Тоя ден на «Гюргевица» загинаха 16 демир-хисарци. Труповете им бяха пренесени в съседното село Кладник и по гребени до църквата Света Петка.

Четата на Георги Сугарев (Битолско)

Заредиха се дни на свобода и народно ликуване. Турското население живя затворено в селата си и изоставило на произвола снопите по нивята и добитъка си. Четири от най-сигурните села – Бабино, Слоещица, Велмевци и Жван, се определиха за хранителни пунктове: там се пращаха сурови материали, зеленчук, жито и се приготвляваше в голямо количество хляб, вряха казани с месо и пр. Там се пълнеха и празни гилзи с барут, приготовляваше се облекло и други пособия нужни за въстаниците. Команди от жени и мъже от Горния Демир-Хисар се изпратиха, по заповед, да пожънат турските ниви и да приберат снопите: така се снабди с жито и планинската част на района. От хранителната база при поменатите четири села се помогна с храни Охридско и на чети от съседните райони.

Освободените бяха смутени след падането на Крушово. Един голям отряд от армията на Бахтиар паша се отправи през Демир-Хисарско за Кичевско. При местността «Коп риндол», недалеко от село Цер, той се натъкна на около 70 въстаници, командувани от селските войводи Велко и Злате. Неподозирайки голямата сила на неприятеля, селските чети първи му откриха огън, но скоро, притиснати от главното турско ядро, се оттеглиха в гората. Турците навлязоха в Цер, избиха затворените там неколцина старци, между които и поп Спиридон, и го запалиха. Подпалвачите трябваше да положат голям труд докато се разправят с 200 здрави каменни зидове на това гиздаво село. «цялото село Цер, обливано от огнени пламъци, гореше през нощта като голяма запалена главня, – пише Хр. Н. Пасхов, член на районното началство, което от върха на «Грънчарец» наблюдаваше пожара. Гореше китният «белокаменният» Цер, гордостта на Демир-Хисар. Сърцата ни се свиваха от тъпа болка.»

От «Грънчарец» се отделиха сутринта група отбор момчета и се изпратиха към Цер, над който се издигаха пушеци да узнаят подробности по станалото и да помогнат на церските семейства, избягали в планината. Пиперката, въпреки увещанията на другарите му от районното началство, се постави начело на тая група, впусна се към полето и се запъти за Цер. Минаха се много часове, а групата не се връщаше. Между селата Сълп, Цер и Църско се завърза голямо ожесточено сражение. Групата бе забелязана и нападната. Войводата и хората му залегнаха в хендеците и на открито поле и се започна отчаяна защита срещу атаките на аскерската и башибозушка паплач Обстрелваха ги и с топове. Четите от «Грънчарец» се впуснаха на помощ. Сражението се ожесточи. Не спря и след настъпването на нощта. Обсадените един по един се измъкнаха от трапищата, като оставиха трима убити. Между загиналите бе и самият войвода. Любимецът на демир-хисарци, неуловимият и неуязвимият Йордан Пиперката намери смъртта си в един от трапищата, отивайки на помощ на опожарените церчани.

Късно през нощта четата слезе в планината, прибра трите трупа и ги отнесе в с. Велмевци. Вестта за смъртта на Пиперката обходи като мълния целия край и ги потопи в скръб. Околните села се изпровървяха на другия ден, за да се поклонят пред тримата герои, които лежеха, обсипани с цветя, във велмевската църквица, огласявана от тъжните ридания и нареждания на жените. Пристъпвайки към легендарния войвода за прощална целувка, народът окъпа със сълзи неговото студено чело.