Норвежки приказки

Как две момчета срещнаха трол в гората Хедал

Имало едно време беден мъж, който живеел със съпругата си в градчето Вог, в долината Гудбран. Те имали толкова много деца, че супата и кашата не стигали за всички. Затова двете най-големи момчета често трябвало да се скитат от село на село, за да припечелват пари или да просят парче хляб.

И така, скитайки с чувал през рамо, момчетата опознали всички планински пътища и горски пътеки.

Един ден се канели да отидат в гората Хедал.

Те били чували, че ловците на птици, соколарите, са построили там колиба, недалеч от град Мел. Момчетата искали да видят птиците и ако може да разберат как ги примамват и хващат.

Братята знаели най-прекия път до Хедал.

Завили от пътя и тръгнали направо през гъсталака.

Било късна есен, когато горите и планините опустявали.

Момичетата, които пасели добитък по планинските пасища през лятото, по това време си били вкъщи, като се греели пред печката, предели вълната, току-що остригана от овцете, и бродирали своята зестра, а овчарските им колиби в планината били празни и заковани с дъски.

Така че момчетата нямало нито къде да хапнат, нито къде да си починат по пътя.

Есенният ден бил кратък. Наскоро отъпканата пътека едва-едва се виждала и скоро момчетата напълно я загубили.

Докато търсели пътеката, се стъмнило. Хижите на ловците на птици никъде не се виждали. Момчетата били сами в гъсталака на гората Хедал. А тъмнината около тях се сгъстявала все повече и повече.

Настанала нощта.

Момчетата мислили, мислили и решили да не излизат от там до зори. Трябвало да пренощуват в гората. Събрали цял куп храсти и шишарки и наклали огън. След това с малката брадвичка, която била в пояса на по-големия брат, насекли смърчови клони и си направили от тях заслон. Направили си легло от хедър и мек мъх, тъй като наоколо от тях имало повече от достатъчно.

След това те легнали близо един до друг, за да им е по-топло, и веднага заспали, защото през деня доста се били уморили. Не се знае колко спали, час ли, два ли, но изведнъж се събудили, сякаш някой ги бил събудил. Високите борове отгоре се огъвали и шумолели като буря. И над върховете на боровете нещо силно пухтяло, душело и сумтяло…

Какво е това – някакъв огромен страшен звяр или пък горски дух, трол?

Момчетата замръзнали.

По това време някъде над боровете се чул трясък, сякаш гръм се търкалял по небето и глас, скърцащ като влажно дърво, казал:

— Мирише на човек!

Тогава земята сякаш потреперила и се чули нечии стъпки.

Стъпалата били толкова тежки, че от тях се чупели камъни, а корабните борове треперели от върха до корена си.

— Тролове! – казало по-голямото момче на по-малкото.

— О, страхувам се!… Какво да правим? – отвърнало по-малкото момче.

— Застани тук под бора – наредило по-голямото, – и щом троловете се качат тук, вземи нашите торбички и бягай с всички сили. Аз ще взема брадвата и ще остана тук. Може би няма да погинем.

Преди да успее да каже това, старите дървета близо до тях се разделили като малки храсти и се появили тролове.

Те били огромни – по-високи от най-високите борове и ходели един след друг по пътеката, като били сложили ръце един-друг на раменете си.

Били трима, но имали само едно око. Едно-единствено око само за тримата, затова те от се редували да го поставят в очната си кухина, която всеки от тях имал на своето чело.

Сега кръгло, светло като луната, окото греело на челото на предния трол. Той бил водачът, а другите двама го следвали.

— Бягай! – прошепнал по-големият брат на по-малкия. – Но не твърде далеч. Скрий се в поваленото от буря дърво и гледай как ще се разправя с тях. Те гледат отгоре и при това само с едно око. Как могат да видят какво се случва под краката им!

По-малкият започнал да тича, а троловете го последвали.

Тогава по-голямото момче изскочило иззад дърветата и като се замахнал с всички сили, ударил с брадвата си петата на трола отзад. Тролът направо изревал от болка. Той изкрещял с толкова ужасен глас, че водачът дори потрепнал и изпуснал единственото си скъпоценно око от очната кухина.

Момчето ловко го хванало в движение и бързо изчезнал.

Окото било с размерите на глинен съд и светло като луната при пълнолуние. Момчето погледнало през него и видяло всичко наоколо ясно, ясно: всеки храст хедър, всяка шишарка, всяко камъче на земята. Сякаш не било черна нощ, а бял ден.

И троловете стояли, страхувайки се да се помръднат, уплашени, слепи и не можели да разберат какво им се е случило. Накрая разбрали, че някой им е откраднал единственото око.

Започнали да ръмжат, да се карат, да се ровят сред боровете и елхите с дълги възлести пръсти, но не могли да хванат момчето.

— Не се страхувам от вас, тролове – извикало то смело. – Аз самият имам три очи, а вие тримата нямате нито едно. А аз имам също и брадва. Преди да ме хванете, ще ви накълцам на парчета като сухо дърво с брадвата си.

— Внимавай, момче! – извикали троловете. – Върни си ни окото, или ще те превърнем в камък или пън.

— Е – отвърнало момчето, – знам ги вашите магии. Но така или иначе никога няма да си върнете окото.

Троловете замлъкнали – разбрали, че не могат да сплашат момчето с никакви заплахи и решили да се разберат с него с добро. Обещали му злато и сребро и каквото още поиска, ако им върне окото. Това се понравило на момчето.

— Добре! – казало то. – Отидете в къщата си и донесете тук толкова злато и сребро, че двамата с брат ми да си напълним догоре торбите. А освен това донесете за всеки от нас по един добър стоманен лък. Тогава ще ви върна окото. А дотогава няма да видите нито око, нито каквото и да било друго.

Троловете от гняв чак стиснали зъби.

— Малък негодник! – рекли те. – Как да се приберем без нашето око?

— То си е вашата работа. Нали владеете разни магии!

Тогава троловете подред започнали да викат своята господарка.

И отдалеч, иззад планините, се разнесъл глас като вой на есенен вятър.

Това била горската господарка, стара тролка, която като чула, че я викат, отвърнала.

Един от троловете поставил ръцете си около своята уста и ѝ извикал през реките и планините бързо да донесе в гората Хедал два стоманени лъка и две кофи пълни сребро и злато.

Не минало много време и земята забучала, дърветата зашумяли и затрещели. Горската господарка се отзовала на зова на троловете и донесла два лъка и две кофи пълни със злато и сребро.

Като разбрала за какво става въпрос, тя била толкова ядосана, че извадила един голям бор от корените му и го счупила на коляното си, сякаш не бил стогодишен бор, а суха клонка. Тогава тя откъснала дълъг зелен косъм от главата си и започна да се опитва да хване с него момчето като с въже. Но троловете, които искали да си върнат съкровището колкото се може по-скоро, започнали да я убеждават да не докосва момчето. То жили като оса и е толкова хитро, че нищо чудно да измисли някакъв нов трик и да отнеме и нейните очи.

Горската господарка изръмжала като ядосана мечка, но не спорила. Тя хвърлила на земята двата стоманени лъка и двете кофи със злато и сребро и хукнала обратно в планината, прескачайки докато тичала елхи и борове.

И троловете застанали пред момчето и протегнали към него възлестите си ръце.

— Е, върни го!!! Върни го! – молели се те.

— Добре, вземете го! – казало момчето и върнало окото на троловете.

Те се засмели от радост и, тресейки земята, хукнали след горската господарка. Когато троловете изчезнали зад планините, слънцето се показало иззад планините.

Момчетата напълнили чувалите си със злато и сребро, метнали стоманените лъкове през рамо и, като взели новите лъскави медни кофи, закрачили весело към своя дом.

Оттогава никой никога не е чувал за тролове, които да бродят в гората Хедал.